За доклада бяха прихванати снимки на отпечатъци от влакна и преснет кадър от записа, на който се виждаше пистолетът в ръката на убиеца. В приложеното сведение от лабораторията по криминалистика се отбелязваше, че според тях следата на асфалта е поне от няколко дни и не е от значение за разследването.
Според балистичната експертиза куршумът беше деветмилиметров, леко сплескан. Прилагаше се копие на страница от протокола от аутопсията с рисунка на черепа, гледан отгоре, на която бе изобразена траекторията на куршума през мозъка на Кордел. Той беше влязъл точно пред лявото слепоочие, бе минал по права линия през фронталния лоб и беше излязъл през областта на дясното слепоочие. Траекторията му в мозъка бе широка почти три сантиметра. Докато четеше доклада, Маккейлъб разбра, че закъснението на линейката навярно е било за добро. Ако бяха успели да го спасят, Кордел сигурно щеше да прекара дните си на апарат в някой от онези медицински центрове, в които пациентите само вегетираха.
Към резултатите от балистиката също беше приложена снимка на пистолета. Макар че голяма част от оръжието бе скрита под облечената в ръкавица длан на убиеца, експертите от шерифското управление го бяха идентифицирали като „Хеклър и Кох“ Р7, деветмилиметров пистолет с десетсантиметрова цев и никелово покритие.
Идентифицирането на пистолета се видя странно на Маккейлъб. Това оръжие бе изключително скъпо — на законния пазар струваше около хиляда долара — и не се използваше често в уличните престъпления. Джай Уинстън сигурно беше предположила, че пистолетът е бил откраднат при предишен обир или грабеж. Маккейлъб прегледа останалите доклади и наистина се оказа, че Уинстън е събрала съобщения за престъпления от цялата област, в които се споменаваше за откраднат „ХК П7“ с подобно описание. Но тази следа като че ли не я бе отвела по-надалеч. Наистина, за много от кражбите на оръжие изобщо не се съобщаваше, тъй като бившите им собственици са ги притежавали незаконно. Но както несъмнено беше направила и Уинстън, Маккейлъб прегледа списъка — само пет кражби за последните две години — за да види дали от тях не са изскочили някакви имена и адреси. Никакви. И петте кражби, които Уинстън бе събрала, оставаха неразкрити и без заподозрени. Следата не водеше доникъде.
След този списък идваше доклад за откраднатите през последната година черни джипове „Гранд Чероки“ от областта. Уинстън очевидно смяташе, че колата на убиеца също е противоречие — скъп автомобил, използван РЯДКО при престъпления. Според Маккейлъб предположението, че джипът е краден, беше добра идея. В списъка се изреждаха двайсет и четири липсващи автомобила, но нямаше други доклади, показващи някакво развитие. Може би, помисли си той, Уинстън просто е променила мнението си, след като е свързала случая с убийството на Торес. Добрият самарянин бе описал автомобила на убиеца от магазина по начин, който предполагаше, че би могъл да е „Чероки“. Тъй като това показваше, че престъпникът не се е избавил от него, навярно в крайна сметка не беше краден.
После идваше протоколът от аутопсията и Маккейлъб бързо прелисти страниците. От опит знаеше, че деветдесет процента от тези доклади са посветени на педантично описание на процедурата, особеностите на вътрешните органи на жертвите и здравословното им състояние по време на смъртта. Обикновено за него бе важно само заключението. Но в случая Кордел дори тази част нямаше значение, тъй като беше очевидна.
Маккейлъб остави протокола настрани. Следващата група доклади бяха свързани с теорията на Уинстън за трите удара. Като смяташе, че убиецът е бивш затворник, изправен пред заплахата от доживотна присъда без право на помилване, Уинстън беше отишла в щатските служби по помилването във Ван Нюйс и Ланкастър и бе извадила от архива досиетата на условно освободените затворници, осъдени за въоръжен грабеж, бели, и имаха по две или повече тежки присъди. Те бяха осемдесет и един, разпределени между двете служби, в зависимост от това коя от тях е по-близо до местопрестъпленията.
Уинстън и другите детективи от шерифското управление бяха проверявали информацията седмици наред. Според докладите, те бяха посетили почти всички от списъка. Не бяха успели да открият само седем. Това показваше, че са нарушили закона и са напуснали областта, или че се крият и най-вероятно продължават да извършват въоръжени грабежи и дори убийства. Бяха пуснали бюлетини за издирването им по всички компютърни мрежи на законоохранителните институции. Първоначалните разпити и проверки на мъжете, с които бяха установили контакт, показваха, че почти в деветдесет процента от случаите те са имали алиби. Останалите осем бяха елиминирани по друг начин — най-вече защото физическите им данни не съответстваха на убиеца от записа. Двама от тях куцаха. Убиецът на записа не беше куцал.
Освен липсващите седем мъже от списъка, теорията за трите удара не бе дала никакви резултати. Уинстън очевидно се надяваше, че някой от онези седмина накрая ще се появи и ще го свържат с убийствата.
Маккейлъб продължи с останалите доклади за Кордел. Имаше два разговора с Джеймс Ноуан в шерифското управление. Неговите показания си оставаха същите и той не си бе спомнил нищо повече за шофьора на джипа.
Имаше и скица на местопрестъплението, както и четири доклада за пътна проверка на мъже, шофиращи черни джипове „Чероки“. Бяха ги спрели по пътищата на Ланкастър и Палмдейл в рамките на един час след убийството при банкомата. След идентифицирането им от компютъра ги бяха/оставили да продължат пътя си. Докладите бяха пратени на Уинстън.
Последния материал, който прочете Маккейлъб, бе най-скорошната информация за разследването, написана от Уинстън. Тя беше кратка и точна:
„До този момент не са открити нови улики и заподозрени. Водещият разследването очаква допълнителни данни, които биха могли да доведат до идентифициране на заподозрян.“
Уинстън бе в задънена улица. И чакаше. Имаше нужда от проливането на още кръв.
Маккейлъб забарабани с пръсти по масата и се замисли за всичко, което току-що беше прочел. Бе съгласен с действията на Уинстън, но се опитваше да открие какво е пропуснала и какво друго би направил самият той. Теорията й за трите удара му допадаше и споделяше разочарованието й, че не е успяла да открие заподозрян от списъка с осемдесет и един мъже. Фактът, че повечето от тях са елиминирани заради алибито им го безпокоеше. Едва ли беше възможно толкова много боклуци с по две тежки присъди да са в състояние точно да докажат къде са били в две различни нощи? Винаги се отнасяше с подозрение към алибитата, защото не бе трудно да се измислят.
Маккейлъб престана да барабани по масата, когато се сети за нещо. Разпръсна купчината с доклади от случая Кордел. Нямаше нужда да търси, защото знаеше, че онова, за което си мисли, не е там. Беше му дошло наум, че Уинстън изобщо не е свързала географските точки от различните си теории.
Маккейлъб се изправи и слезе на кея. Бъди Локридж седеше в рубката си и кърпеше водолазен костюм.
— Хей, имаш ли работа?
— Един от милионерите иска да изстържа корпуса на яхтата му. Но ако имаш нужда от шофьор, мога да свърша неговата работа друг път. Той идва веднъж месечно.
— Не. Просто искам да зная дали имаш пътна карта. Моята е в колата и не ми се сваля платнището.
— Да, естествено. В колата е.
Локридж бръкна в джоба си, извади ключовете и му ги подхвърли. На път за форда Маккейлъб погледна към кея на милионерите. Пристаните бяха двойно по-широки и дълги, за да поберат големите съдове.
Маккейлъб се върна на яхтата си и прегледа докладите за кражбите на джипове и пистолети. Номерира всяка от кражбите и ги обозначи на съответните страници от картата. После продължи със списъка на заподозрените мъже като използва същата процедура, за да обозначи домовете и службите им. Накрая отбеляза и местопрестъпленията.
Отне му почти час. Маккейлъб изпитваше предпазлива възбуда. Едно име от списъка ясно се открояваше с връзката си с убийствата в „Шърман маркет“ и грабежа при банкомата.
Името на мъжа беше Михаил Болотов, трийсетгодишен руски емигрант, излежал две присъди в калифорнийски затвори за въоръжен грабеж. Болотов живееше и работеше в „Канога парк“. Домът му се намираше на „Десото“ близо до „Шърман Уей“, на около километър и половина от магазина, в който бяха убити Глория Торес и Кюнгуон Канг. Работеше във фабрика за часовници на „Уинетка“, недалеч от магазина. Накрая, и тъкмо това бе развълнувало Маккейлъб, руснакът работеше само на четири пресечки от жилище в „Канога парк“, от което по време на обир през декември бяха откраднали „ХК П7“. Докато четеше доклада за
