— Естествено. Ако искаш, някой ден ще отидем заедно.
— Ще бъде чудесно.
Маккейлъб се изправи и се усмихна на Грасиела. Тя изглеждаше прекрасно. Носеше светла лятна рокля, подобна на онази, с която беше дошла за първи път на яхтата. Морският бриз леко я развяваше около тялото й. Грасиела също носеше пуловер. Маккейлъб бе по шорти, сандали и тениска с надпис „Док и рибарски магазин «Робишо»“. Чувстваше се малко неудобно.
— Знаеш ли какво? — каза той. — Ей там на горния етаж на онзи магазин има приятен ресторант. Готвят при лично и има страхотен изглед към залеза. Защо не идем да вечеряме?
— Звучи ми добре — отвърна Грасиела.
— Само трябва набързо да се преоблека. А, Реймънд, имам една идея. Защо не пуснем една въдица от кърмата и да видим дали ще успееш да хванеш нещо, докато аз покажа на Грасиела някои неща, върху които работех?
Лицето на момчето просветна.
— Става.
— Добре тогава, хайде да се приготвим.
Маккейлъб ги остави и влезе вътре. Взе от лавицата най-лекия си прът и макара, отиде при кутията с рибарски такъми под чертожната маса и извади стоманено чепаре с осем кукички и тежест. Завърза го за кордата на макарата и отиде при хладилника в камбуза, за да вземе малко замразена сепия. Отряза парче от нея и го закачи на кукичката.
Върна се на кърмата с пръта и го подаде на Реймънд. После приклекна зад него, и като го обгърна с ръце, му даде няколко кратки наставления как да хвърли примамката надълбоко. Предупреди го да си държи пръста на кордата, за да усети, когато рибата налапа кукичката.
— Така добре ли е? — попита той, когато свърши.
— А-ха. Има ли риба край яхтите?
— Естествено, виждал съм цели ята спарид да плуват точно там, където е кордата ти.
— Спарид ли?
— Това е риба на жълти ивици. Понякога можеш да ги видиш да плуват във водата. Само трябва да гледаш.
— Ясно.
— Сега имаш ли нещо против да вляза вътре и да дам на майка ти нещо за пиене?
— Тя не ми е майка.
— А, да, аз… Извинявай, Реймънд. Исках да кажа Грасиела. Та имаш ли нещо против?
— Не.
— Добре, викай, ако хванеш нещо. И после започни да навиваш макарата!
Той допря показалец до тялото на момчето и го погъделичка по мъничкия му гръден кош. Баща му правеше същото, когато Маккейлъб държеше рибарски прът и не можеше да се защити. Реймънд се изкикоти и се отдръпна, без да откъсва очи от мястото, където кордата му изчезваше в тъмните води.
Грасиела последва Маккейлъб в трапезарията и той затвори плъзгащата се врата, така че момчето да не ги чува. Лицето му трябва да се бе зачервило от грешката, която беше допуснал с момчето. Тя го разбра още преди да успее да се извини.
— Няма нищо. Напоследък се случва много често.
Той кимна.
— Ще остане ли при теб?
— Да. Аз съм единствената му роднина, но това няма значение. До него съм, откакто се е родил. Ще му дойде прекалено много да загуби майка си, после и мен. Искам да остане при мен.
— Къде е баща му?
— Кой знае?
Маккейлъб кимна и реши да промени темата.
— Ти ще си страхотна за него — каза той. — Искаш ли чаша вино?
— Виж това вече ще е страхотно.
— Червено или бяло?
— Каквото пиеш ти.
— В момента не мога да пия никакво. Още няколко месеца.
— О, тогава не искам да отваряш бутилка само заради мен. Мога да…
— Моля те. Какво ще кажеш за червено? Имам добро червено вино и ако го отворя, поне ще мога да го помириша.
Тя се усмихна.
— Спомням си, че и Глори не можеше да пие, когато беше бременна. Често сядаше до мен и казваше, че просто иска да помирише виното, докато аз пия.
В усмивката й се промъкна тъга.
— Била е добър човек — отвърна Маккейлъб. — Виждам го по момчето. Нали тъкмо това искаше да ми покажеш.
Грасиела кимна. Той отиде в камбуза и донесе бутилка червено — санфордско pinot noir, едно от любимите му вина. Докато я отваряше, Грасиела се приближи до барплота. Маккейлъб усети лек аромат на парфюм. Дъх на ванилия, помисли си той. Това го развълнува. Не толкова близостта й, колкото от усещането, че нещо се разбужда в него след дълъг сън.
— Имаш ли деца? — попита го тя.
— Не.
— Бил ли си женен?
— Да, веднъж.
Маккейлъб напълни чашата й и я проследи с поглед, докато опитваше виното. Грасиела се усмихна и кимна.
— Добро е. Кога е било това?
— Какво, кога съм бил женен ли? Чакай да видя, ожених се преди десетина години. Живяхме заедно три. Тя беше агент и работехме заедно в Куонтико. После се разведохме, но продължихме да работим заедно и… не зная, спогаждахме се, но всъщност не се получаваше, разбираш ли? Горе-долу по това време баща ми се разболя на яхтата. Затова им подхвърлих идеята да пратят тук завинаги някого от групата. Предложих им го като възможност за икономии. И без това постоянно пътувах дотук със самолет. И не само аз. Реших, че трябва да имат свой представител и да си спестят парите. Те се съгласиха и ме изпратиха.
Грасиела се обърна и погледна към вратата, за да види какво прави Реймънд. Момчето съсредоточено гледаше към водата с надежда.
— Ами ти? — попита Маккейлъб. — Омъжвала ли си се някога?
— И аз веднъж.
— Деца?
— Не.
Тя продължаваше да гледа към Реймънд. Все още се усмихваше, но разговорът я правеше неспокойна. Любопитството на Маккейлъб не беше задоволено, но реши да спре дотук.
— Между другото, ти беше много добър към него — каза Грасиела и кимна към момчето. — Човек трябва да балансира нещата. Да ги учи и да ги оставя сами да се справят. Много мило от твоя страна.
Той сви рамене, за да покаже, че е било случайно. Взе чашата й и я повдигна към носа си, за да се наслади на аромата й. После си наля остатъка от кафето и прибави мляко и захар. Чукнаха се и отпиха. Маккейлъб отбеляза, че неговото питие има вкус на катран.
— Съжалявам — рече тя. — Не ми е удобно да пия вино пред теб.
— Няма нищо. Радвам се, че ти харесва.
В трапезарията настана тишина. Погледът на Грасиела попадна върху купчината доклади и видеокасети на масата.
— Какво щеше да ми показваш?
— Нищо конкретно. Просто не исках да разговаряме пред Реймънд.
Той погледна към момчето през стъклото. Реймънд продължаваше напрегнато да се взира в кордата.
