— Ти? По работа? Тъкмо щях да те питам как ти се отразява прекрасният пенсионерски живот. Наистина ли живееш на някаква си проклета яхта?
— Да, вярно е. Но още не съм се оттеглил съвсем.
— Е, какво има тогава?
Маккейлъб му обясни положението, като му каза и че е получил сърцето на Глория Торес. Искаше Карътърс да знае всичко. Беше сигурен, че може да му се довери и че той ще разбере връзката му с жертвата. Карътърс изпитваше силно състрадание към жертвите, особено младите. Травмата от това, да гледа как собственият му син умира пред очите му, се проявяваше в отдадеността му на работата, превъзхождаща дори най-добрите оперативни агенти, които познаваше Маккейлъб.
По средата на разказа доковете започнаха да кънтят от разтоварването на кораб. Карътърс го попита какво става и Маккейлъб му обясни. Отнесе телефона в предното помещение и затвори вратата.
— Значи искаш да хвърля един поглед на куршумите, така ли? — попита Карътърс. — Не зная. — Това там си е работа на шерифското управление, те имат добри специалисти.
— Зная. Не се съмнявам в това. Просто искам да го види непредубеден човек и най-вече, ако е възможно, да му направиш лазерен профил. Никога не се знае. Имам някакво предчувствие.
— Ти и вечните ти предчувствия. Спомням си ги. Добре, от кого тогава ще получа материалите? От тях или от теб?
— Ще се опитам да подходя фино. Да накарам шерифското управление да ти ги прати. Не искам да нарушаваме правилника. Но ако е възможно, бих искал да побързаш. Става дума за сериен убиец. Ако го хванем, бихме могли да спасим нечий живот.
Известно време Карътърс помълча и Маккейлъб предположи, че си преглежда графика.
— Виж сега. Днес е четвъртък. Трябва да получа пратката най-късно до вторник сутринта, за предпочитане в понеделник, за да имам време да го направя както трябва. Следващата сряда имам полет до Канзас сити, за да дам свидетелски показания. Мафиотска история. Може би ще остана там до края на седмицата. Така че, ако искаш да побързам, трябва да побързаш самият ти. От своя страна, аз незабавно ще се занимая с въпроса.
— Няма ли да имаш сериозни проблеми?
— Разбира се. Затрупан съм с работа за цели два месеца, като че ли не го знаеш. Но просто ми прати материалите и аз ще се погрижа за тях.
— Ще ти ги пратя. По един или друг начин най-късно до понеделник.
— Добре, приятел.
— А, още нещо. Запиши си номера ми. Както казах, не водя официално разследване. Според правилника ще трябва да поддържаш връзка с шерифското управление, но ще съм ти много благодарен, ако първо съобщиш на мен, в случай че откриеш нещо необичайно.
— Няма проблем — без колебание отвърна Карътърс. — Дай ми номера си. И адреса. Мари иска да ти прати коледна картичка.
След като му даде данните, Карътърс си прочисти гърлото.
— Хм, напоследък разговарял ли си с Кейт?
— Позвънила е в болницата няколко дни след трансплантацията. Но аз още не бях в състояние да говоря. Отдавна не сме се чували.
— Ами, би трябвало да й позвъниш, просто за да й кажеш, че си наред.
— Не зная. Как е тя?
— Добре, струва ми се. Не съм чувал нещо друго. Трябва да й телефонираш.
— Мисля, че е най-добре просто да оставя нещата така. Ние сме разведени, не го забравяй.
— Както кажеш. Ти си шефът. Ще й пратя съобщение, че още дишаш.
Няколко минути по-късно Маккейлъб затвори и се върна в трапезарията за още кафе. Нямаше повече мляко затова трябваше да го пие черно. Беше силно, но трябваше да се освежи. Ако нещата вървяха, както се надяваше, щеше да е цял ден в движение.
Наближаваше седем часа и почти бе време да позвъни на Уинстън. Излезе на палубата и погледна навън. Мъглата беше гъста и другите яхти имаха призрачен вид. Щяха да минат няколко часа, преди да се вдигне. Маккейлъб хвърли поглед към яхтата на Бъди Локридж, но не забеляза никакво движение.
В седем и десет седна на масата в трапезарията с бележника си отпред и набра номера на Джай Уинстън. Завари я тъкмо да пристига в офиса си.
— Току-що влизам — каза тя. — И не очаквах да ме потърсиш толкова бързо. Дадох ти адски много материали.
— Да, но щом веднъж започнах да ги преглеждам, просто не можах да се откъсна.
— Какво мислиш?
— Мисля, че си страхотен детектив, но вече и без това го знаех отпреди. Одобрявам всички ходове, които си предприела по този случай, Джай. Нямам възражения.
— Но?
— Но съм си записал няколко въпроса, ако можеш да ми отделиш малко време. Имам и някои предложения, ако искаш да ги чуеш. Една-две следи.
Уинстън добродушно се засмя.
— Вие федералните винаги имате въпроси, винаги имате нови следи.
— Е, аз вече не съм федерален.
— Е, тогава предполагам, че ви е в кръвта. Давай.
Маккейлъб погледна бележките си от предишния ден и започна направо с въпроса за Михаил Болотов.
— На първо място, Ритенбаух и Агилар — близка ли си с тях?
— Дори не ги познавам. Не са от отдел „Убийства“. Капитанът ги изтегли от „Грабежи“ и ми ги даде за една седмица. По времето, когато проверявахме имената от списъка с трите удара. Та какво за тях?
— Ами, мисля, че едно от имената, които са задраскали, се нуждае от нова проверка.
— Кое?
— Михаил Болотов.
Маккейлъб чу шумолене на хартия, докато Уинстън търсеше доклада на Ритенбаух и Агилар.
— Добре, намерих го. Какво странно виждаш? Струва ми се, че има солидно алиби.
— Чувала ли си някога за съпоставяне на географски местоположения?
— Какво?
Той й обясни идеята и съобщи какво е направил. После й каза, че Болотов е бил разпитван преди грабежа в „Шърман маркет“ и че следователно близостта на дома и работата му до местопрестъплението и до къщата, от която е бил откраднат „ХК П7“, не е била толкова очевидна. Когато свърши, Уинстън се съгласи, че руснакът отново трябва да бъде проверен, но тази перспектива не я изпълваше с толкова ентусиазъм, колкото Маккейлъб.
— Виж, както казах, не познавам онези момчета, затова не съм в състояние да гарантирам за тях, но трябва да приема, че не са новаци. Трябва да приема, че могат да провеждат такива разпити и да проверяват алибита.
Маккейлъб не отговори.
— Тази седмица трябва да давам показания в съда. Не мога пак да проверя онзи тип.
— Аз мога.
Сега бе неин ред да не отговори.
— Ще внимавам — продължи Маккейлъб. — Няма да се издъня.
— Не зная, Тери. Вече си обикновен гражданин. Струва ми се, че нещата стигнаха прекалено далеч.
— Е, помисли си. Трябва да поговорим и по друг въпрос.
— Добре. Казвай.
Маккейлъб знаеше, че ако не спомене отново за Болотов по време на разговора, Уинстън му дава неофициално разрешение да го провери. Тя просто не искаше да санкционира онова, което правеше той.
Маккейлъб отново погледна към записките си. Трябваше да внимава със следващия си въпрос. Искаше
