Той се замисли за миг и реши, че навярно не е възможно със сигурност да се определи дали е чула първите или последните два изстрела.
— Това е всичко, госпожо Тейф. Много ви благодаря. Оказахте ми ценно съдействие. Извинете ме за безпокойството.
Краткият разговор му помогна да намери отговор само на въпроса за забавянето на обаждането й в полицията, но продължаваше да стои открито противоречието между времето на съобщението на Добрия самарянин и това от записа в магазина. Маккейлъб отново си погледна часовника. Вече минаваше пет. Всички детективи сигурно си бяха тръгнали, но въпреки това реши да провери.
За негова изненада, когато телефонира в участъка в Уест вали му отговориха, че и Аранго, и Уолтърс са там и попитаха с кого иска да го свържат. Реши да опита с Уолтърс, тъй като предишния ден му се беше сторило, че детективът проявява съчувствие към положението му. Уолтърс отговори на третото позвъняване.
— Тук е Тери Маккейлъб… От онази история с Глория Торес?
— Да, спомням си.
— Предполагам си чул, че Уинстън от шерифското управление ми е дала материалите.
— Да, и не сме много радостни. Освен това ни търсиха и от „Таймс“. Някаква репортерка. Кофти номер. Не зная с кого си приказвал…
— Виж, твоят партньор ме постави в такова положение, че трябваше да потърся информацията там, където можех да я открия. Не се тревожи за „Таймс“. Няма да публикуват нищо, защото всъщност няма какво. Засега.
— И най-добре така да си остане. Както и да е, в момента съм малко зает. Какво си открил?
— Нов случай ли имаш?
— Да. Тук постоянно ни засипват със случаи.
— Виж, няма да те задържам. Имам един въпрос, по който сигурно ще можеш да ми помогнеш.
Маккейлъб зачака. Уолтърс не отговаряше. Изглеждаше променен от предишния ден. Маккейлъб се зачуди дали Аранго не седи наблизо и не слуша разговора. Реши да настои.
— Просто исках да те питам за времето — каза той. — Видеозаписът от магазина показва, че убийството е станало в… — Маккейлъб бързо погледна хронологията си — … чакай да видя, в 22:41:37 ч. После пък, според данните от телефонната централа в полицията, Добрият самарянин е позвънил точно в 22:41:03 ч. Разбираш ли какво искам да кажа? Как така онзи тип е телефонирал трийсет и четири секунди преди самото престъпление?
— Много просто, часовникът на видеото не е бил точен. Избързвал е.
— Аха — реагира Маккейлъб, сякаш тази възможност изобщо не му бе хрумвала. — Предполагам, че си проверил.
— Партньорът ми провери.
— Наистина ли? Не видях нито дума за това в докладите.
— Виж, позвънихме в охранителната фирма и проверихме, просто не сме го отбелязали, разбираш ли? Системата е била инсталирана преди повече от година — веднага след първия обир на магазина. Еди разговаря с човека, който я е монтирал. Тогава той е сверил часовника на камерата със собствения си часовник и после не го е пипал. Показал е на господин Канг как да го прави в случай, че спре токът или нещо подобно.
— Добре — отвърна Маккейлъб, без да е сигурен какво означава всичко това.
— Тъй че просто няма как да разберем дали камерата е показвала времето според часовника на човека от охранителната фирма, или старецът няколко пъти го е сверявал. И в двата случая няма значение. Не можем да се доверим на нечий часовник. Може да е избързвал. Кой знае. Просто не можем да му се доверим, това е. Но можем да се доверим на часовника в телефонната централа. В него сме сигурни.
Маккейлъб не отговори и Уолтърс очевидно прие мълчанието му като укор.
— Виж, часовникът на камерата просто е подробност, която така или иначе не означава нищо — допълни той. — Ако се задълбочавахме във всеки детайл, който не съответства, още щяхме да сме на първото си разследване. Имам си работа, бе човек, какво друго си открил?
— Предполагам, че това е всичко. Вие изобщо не сте проверили часовника на камерата, нали така? И не сте го сравнили с данните от телефонната централа.
— Не. Върнахме се след два дни, но междувременно токът беше прекъсвал.
— Жалко.
— Да, жалко. Трябва да вървя. Обаждай се. Ако откриеш нещо, първо се свържи с нас, не с Уинстън, иначе няма да сме много доволни от теб, ясно?
— Ще поддържам връзка.
Той затвори. Маккейлъб остави слушалката и известно време продължи да гледа към нея, като се чудеше какъв би трябвало да е следващият му ход. Бе попаднал в задънена улица. Но когато разследването забоксуваше, имаше навик винаги да се връща към началото. Най-често това означаваше местопрестъплението. Но този случай беше различен. Можеше да се върне към самото престъпление.
Маккейлъб зареди във видеото касетата със записа от „Шърман маркет“ и отново го изгледа на бавни обороти. Седеше на стола си и стискаше ръбовете на масата. И едва когато пусна записа за трети път, откри нещо, което не беше забелязал през цялото време.
Часовникът на Кюнгуон Канг. Часовникът, който сега носеше жена му. Той се виждаше в момента, в който собственикът на магазина отчаяно се мъчеше да се задържи на щанда.
Маккейлъб си поигра с видеото няколко минути, докато накрая спря на кадъра, в който според него най-добре изпъкваше циферблатът на часовника. Но цифрите не можеха да се различат.
Маккейлъб гледаше към замръзналия кадър и се чудеше дали има смисъл да се занимава с това. Ако успееше да разбере колко показва часовникът, може би щеше да е в състояние да определи точно часа на убийството, като сравни данните на часовника на камерата и тези от телефонната централа. Така можеше да изчисти противоречието. Но дали имаше смисъл? Уолтърс бе прав в едно: Винаги имаше подробности, които не съответстваха. А Маккейлъб не беше сигурен дали си струва да губи време, за да изясни това.
Но вътрешният му спор бе прекъснат. Животът на яхтата го беше научил да различава поклащането на дома му: дали е предизвикано от друг кораб, или от тежестта на някой, който се качва на борда. Маккейлъб усети, че яхтата леко се навежда и незабавно погледна през рамо към отворената врата. На борда се бе качила Грасиела Ривърс и тъкмо помагаше на едно малко момче. Реймънд. Вечерята. Съвсем беше забравил.
Бързо изключи видеото и излезе да ги посрещне.
12.
— Забравил си, нали?
На лицето й грееше спокойна усмивка.
— Не… искам да кажа, че нещо се поувлякох през последните пет часа. Залисах се, докато преглеждах всички материали. Имах намерение да ида до пазара и…
— Не се тревожи. Можем да го отложим за друг…
— Не, не, шегуваш ли се? Ще вечеряме. Това Реймънд ли е?
— Да, да…
Грасиела се обърна към момчето, което срамежливо стоеше на кърмата зад нея. Изглеждаше дребно за възрастта си, имаше тъмна коса и очи, и кафява кожа. Носеше шорти и раирана риза. В ръцете си държеше пуловер.
— Реймънд, това е господин Маккейлъб. Човекът, за когото ти разказвах. Това е яхтата му. Той живее тук.
Маккейлъб пристъпи напред и се наведе с протегната ръка. В дясната си длан момчето държеше полицейска кола и трябваше да я прехвърли в другата. После колебливо стисна ръката му. Докато се ръкуваха, Маккейлъб изпита необяснима тъга.
— Викай ми Тери — каза той. — Приятно ми е да се запознаем, Реймънд. Слушал съм много за теб.
— Можеш ли да ходиш за риба с тази яхта?
