постепенно да стигне до същественото, да убеди Уинстън и да не й позволи да си помисли, че всичко се гради само на негови предчувствия.
— На първо място, в случая Кордел не видях нищо за банковата карта. Зная, че убиецът е взел парите. Взел ли е и картата?
— Не. Беше си там. Апаратът я е изкарал, но след като никой не я е взел, той автоматично отново я е глътнал. Това е мярка за сигурност, така че, ако хората не си приберат картите, да не им ги откраднат.
Маккейлъб кимна и си отбеляза новата информация.
— Добре. Следващият ми въпрос е за джипа. Защо не си споменала за него на пресата?
— Ами, споменахме го, но не веднага. Първия ден продължавахме да преценяваме нещата. Не бях сигурна дали трябва да информираме медиите, защото в такъв случай убиецът би могъл просто да се избави от автомобила. Няколко дни по-късно, след като не се случи нищо и попаднахме в задънена улица, дадох ново съобщение за пресата, този път с информацията за джипа. Проблемът е, че случаят Кордел вече не беше новина и никой не разпространи съобщението ми. Публикува го само един малък/седмичник в пустинята. Зная, това беше грешка. Предполагам, че трябваше да го спомена още в началото.
— Не е задължително — отвърна Маккейлъб.
Той прегледа бележките си.
— И в двата записа убиецът казва нещо — след изстрелите. Или говори на себе си, или на камерата. В докладите няма нищо по въпроса. Направено ли е…
— Тук в бюрото има един човек, чийто брат е глух. Той му занесе записите. Не бил съвсем сигурен, но в първия случай — записът от банкомата — според него в момента, в който взимал парите, мъжът казал „Не забравяй за каноли“. Другият запис бил по-неясен. Убиецът или казал същото, или нещо от рода на „Не се ебавай с…“. И в двата случая последната дума била най-неразбираема. Предполагам, че изобщо не съм написала информация за това. Не пропускаш нищо, нали?
— Никога — отвърна Маккейлъб. — Дали глухият е знаел руски, ако онзи тип е говорил на родния си език?
— Какво? А, искаш да кажеш, ако е бил Болотов. Не, съмнявам се, че брат му знае руски.
Маккейлъб си записа вероятните преводи на думите на убиеца. После забарабани с химикалка по бележника и се зачуди дали трябва да си изстреля патрона сега.
— Имаш ли нещо друго? — попита Уинстън.
Той реши, че моментът не е подходящ да споменава за Карътърс. Поне не пряко.
— Пистолетът — каза Маккейлъб.
— Зная. И на мен не ми харесва. Обикновено онези боклуци не използват „П7“. Трябва да е бил откраднат. Видял си, че съм събрала съобщенията за крадени пистолети. Но попаднах в задънена улица, както и с всичко останало. Не стигнах доникъде.
— Мисля, че това е добра теория — каза Маккейлъб. — До определен момент. Не ми харесва това, че не се е избавил от оръжието след първото убийство. Ако е крадено, би трябвало да го изхвърли надалеч в пустинята десет минути след като е застрелял Кордел. После е можел да открадне друг пистолет.
— Не, не си прав — възрази Уинстън и Маккейлъб си я представи как клати глава. — В това няма определена система. Спокойно би могъл да задържи пистолета, защото е знаел, че е ценен. И не трябва да забравяш, че в случая Кордел куршумът е излетял навън. Убиецът може да е решил, че няма да го открием, или, че ако се е забил в стената на банката — както е станало в действителност — ще е прекалено сплескан за експертиза. Спомни си, че е взел гилзата. Навярно е смятал, че ще може да използва пистолета поне още веднъж.
— Предполагам, че си права.
Двамата помълчаха. Маккейлъб си бе отбелязал още две неща.
— Следващият въпрос — предпазливо започна той. — Куршумите.
— Какво куршумите?
— Вчера ми каза, че балистичните материали и от двата случая са у вас.
— Точно така. Всичко е в склада за веществени доказателства. Какво се опитваш да ми кажеш?
— Чувала ли си за програмата ДРОГА/ОРЪЖИЕ на ФБР?
— Не.
— Може да ни свърши работа. Вероятността е малка, но си струва да проверим.
— Какво представлява това?
Маккейлъб й обясни. ДРОГА/ОРЪЖИЕ беше компютърна програма на ФБР, разработена аналогично на системите за компютърно съхраняване на отпечатъци от пръсти. Бяха я създали в криминологичната лаборатория в началото на 80-те години, когато в повечето големи градове и особено в Маями избухнаха кокаиновите войни и доведоха до рязко покачване на равнището на престъпност в цялата страна. Повечето от убийствата се извършваха с огнестрелно оръжие. В търсене на средства за засичане на свързани убийства и убийци, бюрото разработи програмата ДРОГА/ОРЪЖИЕ. Уникалните особености на следите от нарезите по изстреляните куршуми в убийства, свързани с наркотици, се анализираха с лазер, кодираха се за компютърно съхраняване и влизаха в база данните. Програмата действаше почти по същия начин като компютърните системи за отпечатъци от пръсти, използвани от законоохранителните институции из цялата страна. Системата позволяваше бързо сравнение на кодирани профили на куршуми.
Постепенно, с вкарването на все повече балистична информация, база данните нарастваше. Освен това разшириха програмата така, че да включва всички случаи на ФБР, макар че запазиха названието й ДРОГА/ОРЪЖИЕ. Независимо дали ставаше въпрос за мафиотско убийство в Лае Вегас, бандитско убийство в южен Лос Анджелис или серийно убийство във Форт Лодърдейл, всеки случай, свързан с използване на огнестрелно оръжие, който се пращаше за анализ във ФБР, влизаше в база данните. Повече от десет години по-късно, в компютъра се съхраняваше информация за хиляди куршуми.
— Много си мислих за онзи тип — каза Маккейлъб. — Той е запазил пистолета. Каквато и да е причината, независимо дали го е откраднал, фактът, че не се е избавил от него, наистина е единствената му грешка. Това ме кара да смятам, че имаме възможност да открием куршум от същото оръжие. Като съдя от начина му на действие на онези записи, има вероятност това да не му е било първото убийство. И преди е използвал пистолет — може би дори точно този.
— Но нали ти казах, ние проверихме. Балистичната експертиза не даде никакви резултати. Освен това пратихме заявка за търсене в Националната база данни за извършени престъпления. Нищо.
— Разбирам. Но методите на онзи тип може да са се променили. Възможно е онова, което е извършил с този пистолет, да речем във Финикс, да не е същото като тук. Казвам просто, че има вероятност да е дошъл в града отнякъде другаде. Ако е така, навярно е използвал оръжието и там. И ако имаме късмет, данните се съхраняват в компютъра на бюрото.
— Възможно е — отвърна Уинстън.
Тя замълча, замислена над предложението му. Маккейлъб знаеше какви са съображенията й. Проверката в ДРОГА/ОРЪЖИЕ беше опипване на тъмно и Уинстън бе достатъчно умна, за да го разбира. Но ако се съгласеше, тя щеше да включи в разследването федералните власти. Нещо повече, щеше да използва помощта на Маккейлъб, външен човек без официална роля в случая.
— Какво мислиш? — накрая попита той. — Трябва само да им пратиш един куршум. А ти имаш цели четири от двата случая.
— Не зная — отвърна тя. — Не съм толкова склонна да пращам нашите материали във Вашингтон. Съмнявам се също, че лосанджелиското управление ще се съгласи.
— Не е задължително те да знаят. Ти съхраняваш веществените доказателства. Ако искаш, можеш да пратиш един куршум. Ще ти го върнат само след седмица. Аранго изобщо няма да научи. Вече разговарях с един приятел от секцията за огнестрелно оръжие. Каза ми, че ще побърза, ако му пратим материалите.
Маккейлъб затвори очи. Ако имаше момент, в който Уинстън можеше да му се ядоса, това щеше да е сега.
— Вече си разговарял с него, че ще му пратим куршума, така ли? — раздразнено попита тя.
— Не, не съм му казал това. Казах му, че работя с детектив, който е много сериозен и посветен на работата си и който сигурно ще иска да провери и най-малката подробност.
— Божичко, къде съм чувала същото и преди?
Маккейлъб се усмихна.
