„Делтона клокс“. Сутринта Маккейлъб бе телефонирал там и беше научил, че Михаил Болотов продължава да работи от два до десет вечерта.
„Делтона клокс“ бе голяма сграда, разположена зад малка крайпътна изложбена зала с магазин. Когато Локридж паркира форда пред магазина, Маккейлъб бръкна в кожената си чанта и си взе пистолета. Вече го беше поставил в брезентов кобур, който закопча на колана си.
— Хей, какво очакваш да откриеш там? — попита Локридж.
— Нищо. Взимам го за самочувствие.
После Маккейлъб извади купчината папки с доклади от шерифското управление и провери дали разговорът с Болотов и неговия работодател, мъж на име Арнолд Толивър, е най-отгоре. Вече бе готов. Хвърли поглед към Локридж.
— Чакай ме тук.
Когато излезе от форда, Маккейлъб забеляза, че този път Бъди не му предлага да дойде с него. Реши, че трябва по-често да си носи пистолета.
В магазина нямаше клиенти. На витрините бяха изложени евтини часовници с всякакви размери. Повечето имаха дизайн, подходящ за някое учреждение. На стената зад щанда в дъното на помещението бяха изложени осем еднакви часовника, показващи времето в осем града по света. На сгъваем стол пред тях седеше млада жена. Маккейлъб си помисли колко бавно трябва да тече за нея времето, след като няма никакви купувачи.
— Как да открия господин Толивър?
— Арнолд или Ранди?
— Арнолд.
— Трябва да му позвъня. От коя фирма сте?
— Не съм тук, за да купувам часовници. Дошъл съм във връзка с проверката на шерифското управление от 3 февруари.
Той остави купчината доклади върху щанда, така че жената да види официалните формуляри. После застана с ръце на хълбоците и съзнателно остави спортното му сако да се разтвори, за да разкрие пистолета. Проследи погледа й. Жената набра три цифри.
— Арни, тук е Уенди. Дошъл е един човек от шерифското управление във връзка с някакво разследване.
Маккейлъб не я поправи. Не я беше излъгал и нямаше да го направи. Но нямаше намерение да коригира грешките й. След като послуша няколко секунди, Уенди вдигна поглед към Маккейлъб.
— Какво разследване?
Маккейлъб протегна ръка към телефона. Младата жена се поколеба, но после му подаде слушалката.
— Господин Толивър? — каза той. — Тери Маккейлъб. Преди два месеца сте разговаряли с детективи от шерифското управление на име Ритенбаух и Агилар за вашия служител Михаил Болотов. Спомняте ли си?
След кратко колебание Толивър отговори утвърдително.
— Сега аз разследвам този случай. Ритенбаух и Агилар се занимават с други неща. Трябва да ви задам няколко допълнителни въпроса. Мога ли да дойда при вас?
Отново колебание.
— Ами… ние тук сме ужасно заети. Аз…
— Няма да ви отнема много време, сър. Спомнете си, това е разследване на убийство и се надявам, че ще продължите да ни съдействате.
— Ами, предполагам…
— Какво предполагате?
— Хм, просто се качете. Момичето ще ви каже къде съм.
Три минути по-късно Маккейлъб бе минал през цялата сграда, покрай няколко реда монтажни и опаковъчни маси и стигна до офис в дъното до товарна площадка. Към него водеше късо стълбище. До вратата имаше прозорец, който позволяваше на Толивър да гледа към работните маси, както и към площадката. Докато вървеше към офиса, Маккейлъб се вслушваше в разговорите на работниците. На три пъти му се стори, че чува да се говори на руски.
Когато отвори вратата на офиса, Толивър остави телефонната слушалка и му махна да влезе. Беше слаб, около шейсетгодишен мъж. Кожата му бе кафява и сбръчкана. Бяла коса заобикаляше плешивото му теме. В джоба на ризата си носеше различни химикалки.
— Трябва да свършим бързо — каза той. — Налага се да проверя товара на заминаващ камион.
— Добре. — Маккейлъб погледна към най-годния доклад от купчината, която носеше. — Преди два месеца сте казали на детективите Ритенбаух и Агилар, че Михаил Болотов е бил на работа вечерта на 22 януари.
— Точно така. Спомням си.
— Сигурен ли сте, господин Толивър?
— Какво искате да кажете? Да, сигурен съм. Проверих, когато дойдоха онези две момчета. Записано е. Извадих картата с отметнатото присъствие.
— Искате да кажете, че твърдението ви се основава на онова, което сте видели в документите, или че онази вечер действително сте видели Болотов на работа?
— Беше тук. Спомням си го. Михаил никога не е отсъствал.
— И си спомняте, че е работил чак до десет?
— Картата му показваше…
— Не говоря за картата. Питам ви дали си спомняте, че е останал до десет.
Толивър не отговори. Маккейлъб погледна през прозореца към редиците работни маси.
— Имате много работници, господин Толивър. Колко души работят в смяната от два до десет?
— В момента осемдесет и осем.
— А тогава?
— Приблизително пак толкова. Защо питате?
— Питам, защото сте осигурили на този човек алиби, основаващо се само на картата му. Смятате ли, че е възможно Болотов да си е тръгнал по-рано, без да го забележат, и после някой приятел да му е продупчил картата?
Толивър отново не отговори.
— Да забравим за малко за Болотов. Имали ли сте някога такъв проблем? Нали разбирате, някой да продупчва картата на друг и по този начин да мами компанията?
— Фирмата ни съществува от шестнайсет години, естествено, че се е случвало.
— Добре — кимна Маккейлъб. — А сега, възможно ли е да се е случвало с Болотов? Или всяка вечер стоите до апарата и внимавате някой да не продупчи две карти?
— Всичко е възможно. Не стоим до апарата. Повечето нощи затваря синът ми. Той наглежда нещата.
Маккейлъб задържа дъх и усети, че вълнението му се усилва. В съда отговорът на Толивър щеше да е достатъчен, за да ликвидира алибито на Болотов.
— Ранди ли е синът ви?
— Да, Ранди.
— Мога ли да поговоря с него?
— Той е в Мексико. Имаме още една фабрика в Мексикали. Ще се върне следващата седмица.
— Дали не можем да се свържем с него?
— Мога да опитам, но навярно няма да е в офиса си. Тъкмо затова ходи там. Да държи конвейера в движение. Освен това, как ще си спомни една вечер отпреди три месеца? Ние тук правим часовници, детектив. Всяка вечер правим едни и същи часовници. И ги откарваме всеки ден. Всички вечери си приличат.
Маккейлъб се извърна от него и отново погледна през прозореца. Забеляза, че неколцина от работниците си тръгват и на тяхно място идват други. Проследи смяната, докато не откри човека, който според него беше Болотов. В докладите нямаше снимки, само оскъдно описание. Но мъжът, когото сега
