— Има още нещо — каза той. — Даже да нямаме късмет с това, поне ще включим пистолета в компютъра. В някой момент може да изникне нещо.
Тя се замисли. Маккейлъб беше съвсем сигурен, че я е убедил. Като с наблюдението на гробището в случая Лутър Хач. Тя трябваше да се съгласи с него, иначе винаги щеше да се чуди какво ли е щяло да стане.
— Добре, добре — отстъпи Уинстън. — Ще разговарям с капитана. Ако ми даде разрешение, ще пратя материалите. Един куршум — това е всичко.
— Това е.
Маккейлъб й обясни, че Карътърс трябва да получи пратката до вторник сутринта и я помоли колкото може по-бързо да проведе разговора с капитана. Тя отново замълча.
— Единственото, което мога да ти кажа, е, че си струва усилието, Джай — в своя защита отбеляза той.
— Зная. Просто… е, няма значение. Дай ми името и номера на твоя човек.
Маккейлъб сви юмрук и удари с него във въздуха пред себе си. Нямаше значение, че опипваха в тъмното. Бяха хвърлили зара. Фактът, че е задвижил нещата го изпълваше с радостно чувство.
След като си записа прекия номер и адреса на Карътърс, Уинстън попита дали има още нещо. Маккейлъб погледна надолу към бележника си, но онова, за което искаше да разговаря с нея, не беше написано.
— Е, сигурно ще те затрудни — отвърна той.
— О, не — простена Уинстън. — Защо ли трябваше да вдигам телефона в ден, в който имам излизане пред съда? Казвай, Маккейлъб. Какво има?
— Джеймс Ноуан.
— Свидетелят ли? Какво за него?
— Видял е убиецът. И колата му.
— Да, и каква полза за нас? В Южна Калифорния има само стотина хиляди от тези джипове и описанието на онзи тип е толкова мъгляво, че не може да каже дали е носил шапка или не? Голям свидетел, няма що.
— Но го е видял. Било е по време на стресова ситуация. Колкото по-силен е стресът, толкова по-дълбоко се запечатва в ума. Ноуан е напълно подходящ.
— За какво?
— За хипноза.
14.
Бъди Локридж спря форда на свободно място в паркинга на „Видео график кънсълтънтс“ на „Ла Бреа Авеню“ в Холивуд. През втория си ден като шофьор на Маккейлъб, Локридж не беше облечен в холивудския си артистичен костюм. Този път носеше шорти и хавайска риза. Маккейлъб му каза, че няма да се бави и излезе от колата.
„ВГК“ се използваше предимно от развлекателната индустрия. Компанията даваше под наем професионална видеоапаратура, а също и студия за монтаж и дублиране.
Маккейлъб веднъж вече бе идвал тук във връзка със случай, в който помагаше на групата по банковите обири в оперативното бюро. Това беше станало в навечерието на прехвърлянето му от Куонтико в Лос Анджелис и технически се намираше под командването на специалния агент, оглавяващ оперативното бюро. Винаги, когато смяташе, че работата в групата по серийните убийства върви бавно — можеше ли изобщо да става дума за такова нещо? — началникът му изтегляше Маккейлъб и го пращаше да се занимава с нещо друго, обикновено поставящо го в подчинено положение.
Когато предишния път беше влязъл във „ВГК“, той носеше запис от монтирана на тавана камера в „Уелс фарго банк“ в Бевърли Хилс. Банката бе ограбена от неколцина маскирани въоръжени мъже, избягали с 363.000 долара в брой. Това беше четвъртият обир на банка на групата за последните дванайсет дни. И агентите разполагаха с видеозаписа му. Когато един от престъпниците се бе пресегнал през гишето на касиерката, за да вземе току-що натъпканата с банкноти чанта, ръкавът му се закачи за ръба на мраморния плот и се повдигна нагоре. Той бързо го свали, но за стотна от секундата на предмишницата му се видя татуировка. Образът беше зърнист и заснет почти от десет метра разстояние. След като специалистът от лабораторията на оперативното бюро заяви, че не може да направи нищо по него, решиха да не пращат записа във вашингтонската централа, тъй като анализът му щеше да отнеме не по-малко от месец. Крадците нанасяха удар на всеки три дни. На записа те изглеждаха възбудени, на ръба на насилието. Трябваше да действат, бързо.
Маккейлъб отнесе касетата във „ВГК“. Един от техните хора пресне необходимия им кадър и само за един ден успя да го изчисти до такава степен, че татуировката ясно да се вижда. Тя представляваше летящ ястреб, стиснал пушка в единия си крак и коса в другия.
Татуировката доведе до разкриване на случая. Описанието и снимката й бяха пратени по телетип и факс до шейсет оперативни бюра из областта. Шефът на бюрото в Бют препрати информацията до по-малката резидентура в Кьор Дален, Айдахо, и един от местните агенти разпозна татуировката като символ, който беше видял на знаме, окачено в дома на член на местна група антиправителствени екстремисти. Бюрото от време на време бе установявало наблюдение над групата заради покупка на огромни участъци обработваема земя извън града. Шефът на резидентурата успя да осигури на лосанджелиското бюро списък с имената и номерата на социалните осигуровки на членовете й. После агентите започнаха да проверяват в хотелите и скоро откриха, че седем души от групата са се регистрирали в „Хилтън“ на летището. Групата беше поставена под наблюдение и на следващия ден екстремистите обраха банка в Уилоубрук. Наоколо бяха разположени трийсет агенти, готови да влязат при първия признак за насилие. Не се наложи. Крадците бяха проследени до хотела им и систематично арестувани по стаите им от агенти, представящи се като хотелски персонал. Накрая един от престъпниците се съгласи да съдейства на агентите и призна, че групата ограбвала банки, за да събере пари за още земя в Айдахо. Земята им трябвала, за да могат в безопасност да преживеят второто пришествие, което според лидера им скоро щяло да настъпи в Съединените щати.
Сега Маккейлъб отново беше тук. Когато спря на регистратурата, забеляза, че благодарственото писмо, което бе пратил след разследването на банковите обири, е поставено в рамка на стената. Той се надвеси над плота, докато успя да прочете името на мъжа, на когото го беше пратил.
— Какво обичате? — попита служителката на регистратурата.
Маккейлъб посочи писмото.
— Бих искал да разговарям с Тони Банкс.
Името очевидно не й говореше нищо. Тя позвъни по телефона. Малко по-късно на регистратурата пристигна да го посрещне Тони Банкс. Той не позна Маккейлъб, докато не му припомни историята със записа на обира.
— Точно така, сега се сещам. Вие сте онзи, който ми прати писмото.
И посочи към стената.
— Същият.
— С какво можем да ви помогнем? Пак ли банков обир?
Гледаше към касетата в ръката на Маккейлъб.
— Имам един друг случай. Чудя се дали бихте погледнали този запис. В него има нещо, което искам да разгледам по-добре, ако е възможно.
— Е, дайте да видим. За нас е удоволствие да ви помогнем.
Той поведе Маккейлъб по настлан със сив килим коридор покрай няколко врати, за които от предишното си идване знаеше, че са монтажните студия. Бизнесът им очевидно вървеше добре. На всички врати имаше табелки „ЗАЕТО“. Иззад една от тях Маккейлъб чу приглушено страстно пъшкане. Банкс го погледна през рамо и обели очи.
— Не е наистина — поясни той. — Редактират запис.
Маккейлъб кимна. Банкс му бе казал същото и по време на предишното му посещение.
Банкс отвори последната врата в дъното на коридора. Пъхна глава вътре, за да се увери, че стаята е празна, после даде знак на Маккейлъб да го последва. В помещението имаше апаратура за
