наблюдаваше, носеше черна тениска със стегнати ръкави върху мощните си, татуирани ръце. Всички татуировки бяха едноцветни — затворническо сини. Трябваше да е Болотов.
— Това е той, нали така?
Маккейлъб забеляза, че работата му е да затваря сглобените механизми в пластмасови кутии и после да ги подрежда върху количка.
— Кой?
Толивър застана до него пред прозореца.
— С татуировките.
— Да.
Маккейлъб кимна и за миг се замисли.
— Казахте ли на Ритенбаух и Агилар, че алибито, което осигурявате на този човек, се основава на данните от документацията за заплатите и картите, а не на онова, което вие или синът ви лично сте видели?
— Да, казах им го. Те не ме разпитваха повече. Тръгнаха си и това беше всичко. Сега идвате вие и ми задавате нови въпроси. Защо не си гледате работата както трябва? Момчето ми много по-лесно щеше да си спомни нещо, случило се преди две-три седмици, а не преди три месеца.
Маккейлъб не отговори и се замисли за Ритенбаух и Агилар. Навярно бяха получили списък с двайсет и пет имена, които да проверят за една седмица. Това бе досадна работа, но той разбираше какво би могло да се е случило.
— Вижте, трябва да ида на товарната площадка — каза Толивър. — Ще ме изчакате ли?
— Знаете ли какво, защо на излизане не ми пратите тук Болотов? Трябва да поговоря с него.
— Тук ли?
— Ако не възразявате, господин Толивър. Сигурен съм, че желаете да ни помогнете.
Маккейлъб го изгледа втренчено, за да сложи край на колебанията му.
— Както искате — отвърна Толивър, раздразнено вдигна ръце и се насочи към вратата. — Само не го задържайте много.
— А, господин Толивър?
Мъжът спря на прага и се обърна.
— Тук чух много руска реч. Откъде намирате тези руснаци?
— Добри работници са и не се оплакват. И нямат нищо против да получават нищожни заплати. Пускаме съобщенията си за набиране на работна ръка в местния руски вестник.
После излезе и остави вратата отворена. Маккейлъб придърпа два стола от бюрото и ги обърна така, че да са на около метър и половина един срещу друг. Седна на онзи, който бе по-близо до вратата, и зачака. За миг се замисли как да проведе разговора и реши да се държи настъпателно. Искаше да предизвика реакция, която да определи мнението му за Болотов.
Усети нечие присъствие в стаята и погледна към вратата. Там стоеше мъжът с татуировките. Беше висок към метър и осемдесет и имаше черна коса и бледа кожа. Но Изпъкналите му мускули и татуировките — змия, увита около едната му ръка, паяжина, покриваща другата — привличаха вниманието. Маккейлъб посочи към свободния стол.
— Сядай.
Болотов се приближи до стола и без колебание седна. Маккейлъб забеляза, че паяжината очевидно продължава под ризата и после се появява от двете страни на шията на руснака. Точно под дясното му ухо се виждаше черен паяк.
— За какво става дума?
— За същото като миналия път, Болотов. Казвам се Маккейлъб. За вечерта на 17 януари. Разкажи ми за нея.
— Вече им разказал. Онази вечер работил тук. Не съм аз онзи, дето го търсиш.
— Така си казал и тогава. Но сега положението е различно. Знаем неща, които тогава не сме знаели.
— Какви неща?
Маккейлъб се изправи, заключи вратата и отново седна. Това беше просто малко представление, подчертаващо, че той владее положението. Нещо, за което Болотов да се замисли.
— Какви неща? — отново попита той.
— Като грабежа на онази къща в Мейсън, само на няколко пресечки от тук. Нали си спомняш, онази с коледната елха и всички онези подаръци. Оттам си взел пистолета, нали, Болотов?
— Не, чист съм.
— Глупости. Вмъкнал си се вътре и си взел онзи хубав нов пистолет. После си решил да го използваш. Използвал си го в Ланкастър и после пак в магазина. Ти си убиец, Болотов. Убиец.
Руснакът седеше неподвижно, но Маккейлъб виждаше, че бицепсите му се стягат и подчертават татуировките. Той продължи да го притиска.
— Ами на 7 февруари, и за онази вечер ли имаш алиби?
— Не зная за онази вечер. Трябва да…
— Онази вечер си влязъл в „Шърман маркет“ и си убил двама души. Би трябвало да го знаеш.
Изведнъж Болотов се изправи.
— Кой си ти? Не си ченге.
Маккейлъб просто вдигна поглед към него, без да става, като се надяваше, че външно не е проявил изненадата си.
— Ченгетата ходят по двама. Кой си ти?
— Аз съм онзи, който ще те унищожи. Ти си го извършил, Болотов и аз ще го докажа.
— Как…
На вратата ядосано се почука и Маккейлъб несъзнателно се обърна, за да погледне. Грешката му бе малка, но на Болотов повече не му и трябваше. Маккейлъб видя с периферното си зрение връхлитащата го черна мъгла. Инстинктивно понечи да вдигне ръце, за да защити гърдите си. Но не беше достатъчно бърз. Изведнъж другият мъж го блъсна с цялата си тежест и столът му полетя на земята заедно с него.
Болотов го бе повалил на пода, докато Толивър или някой друг продължаваше яростно да чука на вратата. По-едрият и по-силен мъж притискаше Маккейлъб към земята, докато преравяше джобовете му. Ръката му докосна пистолета. Той го откъсна от колана и го запрати в срещуположния край на стаята. Накрая намери портфейла на Маккейлъб във вътрешния джоб на сакото. Руснакът го извади, като разпра джоба, и го разтвори.
— Няма значка. Виждаш ли, не си ченге.
Той прочете името на шофьорската книжка зад пластмасовото прозорче на портфейла.
— Тер… ъл… Мак…ко… либ.
После прочете и адреса. Маккейлъб изпита облекчение, че всъщност това е адресът на офиса на началника на пристанището, където имаше пощенска кутия.
— Може би някой ден идвам на посещение, да?
Маккейлъб нито му отговаряше, нито помръдваше.
Знаеше, че няма шанс да надвие руснака. Докато анализираше затруднението си, Болотов пусна портфейла на гърдите му и се изправи. Дръпна стола изпод хълбоците на Маккейлъб и замахна високо над главата му. Маккейлъб вдигна ръце, за да защити главата и лицето си и в същия миг осъзна, че е оставил гърдите си непокрити.
После чу шум от разбито стъкло и погледна между ръцете си, за да види прелитащия през прозореца на офиса стол. Болотов го последва, с лекота скочи през отвора и се спусна долу. След това изчезна.
Маккейлъб се претърколи настрани и сви ръце пред гърдите си. После с длан се опита да усети туптенето. Два пъти дълбоко си пое дъх и бавно се надигна. Чукането по вратата продължаваше, вече придружено от паническите викове на Толивър.
Маккейлъб се пресегна и отключи вратата. Усети, че му се завива свят. Сякаш се плъзгаше надолу по четириметрова вълна. Толивър се хвърли в офиса и започна да крещи, но Маккейлъб не разбираше думите. Опря длани в пода и затвори очи, като се мъчеше да се успокои.
— Мамка му — успя само да промълви той.
