имаше редица луминесцентни лампи. Друго осветление нямаше. Блясъкът им бе усилен от огледалния прозорец на лявата стена. Знаеше, че от другата страна на стъклото е монтирана видеокамерата, затова трябваше да постави Ноуан с лице срещу нея.
— Да видим сега — каза на свидетеля той. — Трябва да се кача върху масата, за да стигна до лампите.
— Няма проблем.
Маккейлъб използва един от столовете вместо стълба, качи се върху масата и протегна ръце към лампата. Движеше се бавно, за да избегне нов пристъп на замайване. Отвори кутията и започна да сваля дългите тръби, като ги подаваше на Ноуан и го занимаваше с обикновен разговор с надеждата свидетелят да преодолее първоначалното си смущение от него.
— Разбрах, че заминавате за Вегас? По работа или искате да играете?
— Е, предимно по работа.
— С какво се занимавате?
— С компютърен софтуер. Разработвам нова счетоводна и охранителна система за „Ел Рио“. Все още доизчиствам дефектите. Следващата седмица ще я тестуваме.
— Цяла седмица в Лае Вегас? Божичко, за това време бих могъл да загубя там доста пари.
— Не играя хазарт.
— Това е добре.
Беше свалил три от четирите тръби, така че стаята да придобие сумрачна атмосфера. Надяваше се, че е останала достатъчно светлина за записа. Когато слезе от масата, Уинстън се върна със стол, който наистина приличаше на онзи на Хичънс.
— От капитана ли го взе?
— Най-хубавият стол в цялата сграда.
— Чудесно.
Погледна към огледалото и намигна на камерата. Усети, че пред очите му се появяват тъмни кръгове и бързо се извърна.
Уинстън бръкна в джоба на блейзера си и внимателно извади чифт ножици. Маккейлъб ги взе, остави ги върху масата и после я избута до стената под огледалото. След това премести стола на капитана до отсрещната стена. Разположи другите два стола с лице към първия, но достатъчно раздалечени един от друг, за да не закриват Ноуан от камерата. Покани свидетеля да заеме мястото си и двамата с Уинстън го последваха. Маккейлъб си погледна часовника и видя, че е шест без десет.
— Добре — каза той. — Ще се помъчим да свършим бързо и да ви освободим, Джеймс. Първо, имате ли някакви въпроси?
Ноуан се замисли за миг.
— Ами, предполагам, че не зная много нещо… Какво ще се случи с мен?
— С вас няма да се случи нищо. Всъщност, хипнозата е друго състояние на съзнанието. Трябва да минете през последователни степени на релаксация, докато стигнете до момент, в който спокойно ще можете да ползвате цялата информация, съхранявана и в най-дълбоките кътчета на ума ви. Все едно да ровите в картотека и да извадите картичката, която ви е нужна.
Маккейлъб изчака, но Ноуан не попита нищо повече.
— Хайде да започнем с едно упражнение. Искам леко да отпуснете глава назад и да вдигнете поглед нагоре. Опитайте се да повдигнете очи колкото можете по-нагоре. Няма да е зле да си свалите очилата.
Ноуан го направи и ги прибра в джоба си. Отпусна глава назад и вдигна поглед към тавана. Под ирисите му се виждаше по около половин сантиметър от роговицата. Това беше добър показател за податливостта му към хипноза.
— Чудесно. Сега се отпуснете, дишайте дълбоко и ни кажете какво си спомняте за случилото се на 22 януари вечерта. Просто ни разкажете всичко, което си спомняте.
През следващите десет минути Ноуан им разказа как се появил в края на убийството при банкомата в Ланкастър. Разказът му не се различаваше от версиите, които бе дал по време на предишните си показания. Не прибави никакви нови подробности и като че ли не пропусна нищо. Това беше необичайно и насърчи Маккейлъб. След два месеца спомените на повечето свидетели започваха да избледняват. Забравяха детайлите. Фактът, че Ноуан очевидно си спомняше и последната подробност караше Маккейлъб да се надява, че подсъзнателната памет на компютърния програмист ще е също толкова силна. Когато свидетелят свърши, Маккейлъб кимна на Уинстън. Тя се наведе към Ноуан и му подаде снимките.
— Джеймс, отворете папката и вижте тези снимки. Кажете ни дали някой от мъжете е човекът, когото сте видели в автомобила.
Ноуан отново си сложи очилата и взе папката, но отвърна:
— Не зная. Наистина не успях да…
— Това ни е известно — прекъсна го Уинстън. — Все пак ги вижте.
Ноуан отвори папката. Вътре имаше парче картон, в което бяха изрязани два тройни реда квадрати. В тях бяха залепени снимките. Тази на Болотов беше последната на първия ред. Свидетелят ги разгледа, като местеше очи от снимка на снимка, после поклати глава.
— Съжалявам. Просто не успях да го видя.
— Няма нищо — бързо отвърна Маккейлъб, преди Уинстън да успее да каже нещо, което Ноуан да изтълкува като укор. — Мисля, че вече сме готови да започнем.
Той взе папката и я хвърли на масата.
— За начало просто ни кажете какво правите, за да се отпуснете, Джеймс — попита Маккейлъб.
Ноуан озадачено го погледна.
— Нали разбирате, когато сте най-щастлив. Кога сте най-спокоен. Аз например обичам да работя по яхтата си и да ловя риба. Изобщо не ме интересува дали съм хванал нещо. Просто обичам да пускам въдицата във водата. А вие, Джеймс? Обичате ли да играете баскетбол или голф? Кажете ни.
— Не зная. Предполагам, че обичам да съм пред компютъра.
— Но това не е отпускащо за ума, нали, Джеймс? Не говоря за нещо, което изисква много мислене. Имам предвид какво правите, когато искате да се абстрахирате от всичко? Когато сте уморен и известно време просто искате да не мислите за нищо?
— Ами… не зная. Обичам да ходя на плажа. Знам едно място и ходя там.
— Как изглежда?
— Пясъкът е ужасно бял и плажната ивица е много широка. Можете да вземете под наем кон и да яздите край водата под скалите. Морето се е врязало в камъка и той сякаш е надвиснал отгоре му. Хората седят там на сянка.
— Добре, чудесно. Много добре, Джеймс. Сега затворете очи, отпуснете ръце в скута си и мислете за това място. Представете си, че се разхождате по онзи плаж. Просто се отпуснете и се разхождайте по плажа.
Маккейлъб помълча половин минута и наблюдаваше лицето на Ноуан. Кожата в ъгълчетата на очите му започна да се отпуска и Маккейлъб го подложи на серия от сетивни упражнения, като му каза да се съсредоточи върху усещането от чорапите върху кожата на краката му, от плата на панталона под дланите му, от очилата върху носа му, дори от косата — или поне каквото бе останало от нея — по главата му.
Пет минути по-късно Маккейлъб премина към упражнения за мускулите и каза на Ноуан колкото може по-силно да свие пръстите на краката си, да ги подържи така и после да ги отпусне.
Бавно придвижваше центъра на упражненията нагоре по тялото му и накрая покри всяка група мускули. После отново се върна към пръстите на краката и продължи нагоре. Това беше метод за изтощаване на мускулите, който правеше ума по-податлив на внушение за отпускане и покой. Забеляза, че Ноуан е започнал да диша по-дълбоко. Нещата вървяха добре. Маккейлъб си погледна часовника и видя, че вече е шест и половина.
— Добре, Джеймс, сега без да отваряш очи повдигни лявата си ръка. Задръж я на трийсетина сантиметра пред лицето си.
Ноуан реагира и Маккейлъб го остави в това положение цяла минута, като му говореше да се отпусне и да насочи мислите си към плажа, по който се разхожда.
