нито един, който да е в състояние да хипнотизира Ноуан, и това означаваше, че ще трябва да използват външен хипнотерапевт. Така нещата още повече щяха да се усложнят, а бяха свързани и с разходи.
Когато Маккейлъб каза на Уинстън, че по време на работата си в бюрото повече от десет години е използвал хипнотерапевти и че би искал да подложат Ноуан на хипноза, тя посрещна предложението му с още по-голям ентусиазъм. Няколко часа по-късно вече беше получила разрешение и бе уредила сеанса.
Маккейлъб пристигна в детективското бюро половин час по-рано. Каза на Локридж, че може да се забави и го насърчи да иде да вечеря.
По време на следобедната дрямка треската му беше изчезнала. Чувстваше се отпочинал и готов. Вълнуваше го перспективата да изровят от ума на Ноаун солидна следа и да научат нещо, което да даде тласък на случая.
Джай Уинстън го посрещна на пропуска и го придружи до кабинета на капитана, като бързо разказваше:
— Обявих Болотов за издирване. Пратих кола до апартамента му, но вече го нямаше. Раздвоен е. Очевидно е изпуснал нервите си.
— Да, може би когато го нарекох убиец.
— Все още не съм убедена, че в момента постъпваме правилно. Естествено, Аранго не е доволен от онова, което си направил. Трябва да призная, че не сме разговаря ли предварително за това. Той смята, че се изхвърляш.
— Не се тревожи. Не ми пука какво смята Аранго.
— За Болотов ли се притесняваш? Каза, че ти взел адреса.
— Не. Това беше адресът на дока, не на яхтата. Пристанището е голямо.
Тя отвори вратата и пусна Маккейлъб пред себе си. В тесния кабинет ги очакваха трима мъже и една жена. Маккейлъб позна Аранго и Уолтърс от лосанджелиското полицейско управление. Уинстън го представи на капитан Ал Хичънс и на жената, художничка на име Дона Грос. Тя щеше да присъства в случай, че се наложеше да нарисува портрет на заподозрения, разбира се, ако Ноуан веднага не идентифицираше Болотов.
— Радвам се, че дойдохте по-рано — каза Хичънс. — Господин Ноуан вече е тук. Можем да започваме.
Маккейлъб кимна и погледна към другите. Аранго се подсмихваше с недоверчиво изражение. От стиснатите му устни стърчеше клечка за зъби.
— Прекалено много хора сме — каза Маккейлъб. — Това действа разсейващо. Човекът трябва да се отпусне. При такава публика това няма да стане.
— Няма да влизаме всички — отвърна Хичънс. — Бих искал вътре да сте двамата с Джай. Ако се наложи, ще повикате Дона. Ще запишем сеанса на видео. А тук имаме монитор. Оставалите ще гледаме от моя кабинет. Така става ли?
Той посочи към монитора, поставен в ъгъла върху масичка на колела. Маккейлъб погледна към екрана и видя мъж, седнал до маса със скръстени отпред ръце. Това беше Ноуан. Въпреки че носеше бейзболна шапка, Маккейлъб го позна от записа на банкомата.
— Чудесно.
Маккейлъб погледна към Уинстън.
— Приготви ли снимка на Болотов?
— Да. На бюрото ми е. Първо ще му я покажем в случай, че извадим късмет. Ако успее да го идентифицира, няма да го хипнотизираме, за да го запазим за съда.
Маккейлъб кимна.
— Щеше да е много по-добре — започна Аранго, — ако бяхме показали на Ноуан снимките преди птичката да отлети.
Той погледна към Маккейлъб. Маккейлъб понечи да му отговори, но реши да си премълчи.
— Нещо конкретно, което искате да го питам?
Аранго се обърна към партньора си и намигна.
— Да, за регистрационния номер на джипа, с който престъпникът се е измъкнал. Чудесно ще е, ако ти го каже.
Аранго триумфално се усмихна. Клечката продължаваше да стърчи от долната му устна. Маккейлъб му се усмихна в отговор.
— Вече е правено. Веднъж жертвата на изнасилвач ми даде пълно описание на татуировката върху ръката му. Преди хипнозата не си спомняше за каквато и да е татуировка.
— Добре, направи го пак. Дай ни регистрационен номер. Дай ни татуировка. Приятелчето ти Болотов ги има достатъчно.
В гласа му явно се долавяше предизвикателство. Аранго като че ли държеше да приеме всичко лично, сякаш желанието на Маккейлъб да залови сериен убиец по някакъв начин изразяваше неуважение към него. Това беше смешно, но Маккейлъб го бе предизвикал със самото си участие в случая.
— Добре, момчета — намеси се Хичънс, като се опита да разсее напрежението. — Просто ще направим експеримент, това е всичко. Струва си. Може да получим някакъв резултат, може и да не получим.
— Междувременно обаче, губим този човек като свидетел в съда — подметка Аранго.
— Какъв съд? — попита Маккейлъб. — С онова, което сте постигнали, не ви предстои никакъв съд. Това е последният ти шанс, Аранго. Аз съм последният ти шанс.
Аранго рязко се изправи. Не за да предизвика Маккейлъб физически, а за да подчертае думите си.
— Виж, задник такъв, не се нуждая от някакъв скапан федерален да ми казва как да…
— Добре, добре, достатъчно — изправи се и Хичънс. — Ще го направим, при това незабавно. Хайде, Джай, заведи Тери в стаята за разпит и започвайте. Останалите ще чакаме тук.
Уинстън изведе Маккейлъб от стаята. Той хвърли поглед през рамо към Аранго, чието лице беше потъмняло от гняв. Дона Грос иронично се усмихваше. Сблъсъкът на тестостерони очевидно й доставяше удоволствие.
Докато минаваха покрай празните бюра в офиса на детективите, Маккейлъб раздразнено поклати глава.
— Извинявай — каза той. — Не мога да повярвам, че му позволих да ме подведе така.
— Няма нищо. Този тип е задник. Рано или късно щеше да се случи.
След като се отбиха до бюрото на Уинстън да вземат папката със снимките, двамата продължиха по коридора и тя спря пред затворена врата. Постави ръка на бравата, но преди да влезе, погледна към Маккейлъб.
— Е, имаш ли предвид нещо конкретно?
— Основното е след началото на сеанса само аз да общувам с него. По този начин няма да се обърка. Така че, ако се наложи ние с теб да си кажем нещо, можем или да си пишем бележки, или да посочим към вратата и да разговаряме тук навън.
— Ясно. Добре ли си? Изглеждаш ужасно.
— Добре съм.
Тя отвори вратата и Джеймс Ноуан вдигна поглед от масата.
— Господин Ноуан, това е Тери Маккейлъб, специалистът по хипноза, за когото ви говорих — съобщи Уинстън. — Преди е работил във ФБР. Сега ще провери дали няма да успее да постигне нещо и с вас.
Маккейлъб се усмихна и се пресегна над масата. Двамата се ръкуваха.
— Приятно ми е да се запознаем, господин Ноуан. Това не би трябвало да отнеме много време и ще ви подейства отпускащо. Имате ли нещо против да ви наричам Джеймс?
— Не, разбира се.
Маккейлъб огледа стаята. Столовете бяха от стандартната канцеларска мебелировка, с дебела един сантиметър дунапренова тапицерия на седалките.
— Джай, мислиш ли, че можем да намерим по-удобен стол за Джеймс? Може би нещо със странични облегалки? Като онзи, на който седеше капитан Хичънс?
— Естествено. Веднага се връщам.
— А, още нещо. Ще ми трябва ножица.
Уинстън иронично го изгледа, но излезе без да каже нищо. Маккейлъб разгледа стаята. На тавана
