— Добре, сега съвсем бавно приближи ръка към лицето си. Съвсем бавно!
Ръката на Ноуан се насочи към носа му.
— Добре, сега по-бавно… Точно така, Джеймс. Бавно. И когато пръстите ти докоснат лицето ти, вече ще си напълно отпуснат и в този момент ще изпаднеш в дълбоко хипнотично състояние.
После замълча и проследи дланта на Ноуан, която бавно се приближаваше към лицето му, докато не докосна носа му. В момента на допира главата му се наклони напред и раменете му се отпуснаха. Ръката му падна обратно в скута. Маккейлъб хвърли поглед към Уинстън. Тя повдигна вежди и му кимна. Той знаеше, че все още са едва по средата, но положението изглеждаше обещаващо. Реши да направи малка проверка.
— Джеймс, вече си съвсем отпуснат, в пълен покой. Толкова си отпуснат, че ръцете ти са леки като перце. Нямат никаква тежест.
Ноуан не помръдна, което беше добър признак.
— Добре, сега ще взема балон, пълен с хелий, и ще го завържа за лявата ти ръка. Ето, завързвам го. Готово, Джеймс, балонът е завързан за китката ти и сега го пускам.
Лявата ръка на Ноуан незабавно започна да се издига, докато не се изпъна над главата му. Маккейлъб просто го наблюдаваше. И дори след половин минута ръката му не проявяваше каквито и да е признаци на умора.
— Добре, Джеймс, имам ножица и сега ще прережа конеца.
Маккейлъб се пресегна към масата и взе ножицата. После силно щракна с нея и сряза въображаемия конец. Ръката на Ноуан падна в скута му. Маккейлъб погледна към Уинстън и кимна.
— Добре, Джеймс, сега си съвсем отпуснат и нищо не те безпокои. Искам да си представяш, че се разхождаш по онзи плаж и стигаш до градина. Градината е зелена, тучна, красива, пълна е с цветя, пеят птици. Толкова е красиво и спокойно. Никога не си бил на по-спокойно място. Сега… минаваш през градината и стигаш до малка сграда с врата. Това е врата на асансьор, Джеймс. Направена е от дърво, по краищата е украсена със златни орнаменти, много е красива. Всичко тук е красиво. Вратата се отваря, Джеймс, и ти влизаш в асансьора, защото знаеш, че той ще те отведе до специалната ти стая. Стая, в която не може да влиза никой друг. Само ти можеш да влизаш в нея и там си в пълен покой.
Маккейлъб се изправи и застана пред Ноуан. Свидетелят не прояви признак, че усеща чуждото присъствие.
— В асансьора има десет бутона и ти трябва да се спуснеш до твоята стая, която е на номер едно. Натискаш бутона, Джеймс, и асансьорът започва да се спуска. С всеки изминат етаж се чувстваш все по- отпуснат.
Маккейлъб вдигна ръка и я задържа успоредно на земята на трийсетина сантиметра пред лицето на Ноуан. После започна да я повдига и спуска. Знаеше, че хипнотизираният ще усети с клепачите си движението на въздуха и това ще усили усещането му за спускане.
— Ти се спускаш, Джеймс. Все по-надолу и по-надолу. Това е деветият етаж… после осмият и седмият… Ставаш все по-отпуснат. Сега минаваш покрай шестия етаж… сега покрай петия… четвъртия… третия… втория… и стигаш на първия. Вратата се отваря и ти влизаш в специалната си стая. Вече си вътре, Джеймс, и си в пълен покой.
Маккейлъб се върна на стола си. После каза на Ноуан да влезе в стаята си, в която го очаква най- удобният стол на света. Каза му да седне и просто да се слее с него. Каза му да си представи парче масло, което постепенно се топи в тиган на съвсем бавен огън.
— Маслото не цвърти, просто бавно, бавно се топи. Това си ти, Джеймс. Просто се сливаш със стола си.
Той изчака няколко секунди и после му каза за телевизора, който бил пред него.
— Дистанционното управление е в ръката ти. И това е специален телевизор със специално дистанционно управление. Можеш да гледаш каквото си искаш. Можеш да връщаш картината назад, да я превърташ напред, да я увеличаваш или намаляваш. Можеш да направиш с телевизора каквото си поискаш. Включи го, Джеймс. И сега ще гледаш на този телевизор онова, което си видял вечерта на 22 януари, когато си отишъл до банката в Ланкастър да изтеглиш малко пари.
Маккейлъб изчака няколко секунди.
— Включи телевизора, Джеймс. Включи ли го?
— Да — отвърна Ноуан. Това бе първата му дума от половин час насам.
— Добре. Сега ще се върнем в онази вечер, Джеймс. Разказвай ни какво виждаш.
17.
Джеймс Ноуан разказваше така, сякаш Маккейлъб и Уинстън са заедно с него в автомобила, ако не и в главата му.
— Бях включил мигача и сега завивам. Ето го, идва! Спирачка! Той лети към… едва не се блъсва в мен, задникът му гаден! Можех да…
Ноуан повдигна лявата си ръка и показа среден пръст във въздуха, безсилен жест към шофьора на колата, която беше префучала покрай него. Маккейлъб внимателно се вглеждаше в лицето му и забеляза бързото движение на очите под затворените му клепачи. Това бе един от признаците, който означаваше, че свидетелят е в дълбок транс.
— Изчезна и сега влизам в паркинга. Виждам, виждам мъжа. На земята точно под светлината лежи човек. До банкомата. Паднал е… Аз се приближавам и виждам… има кръв. Застрелян е — някой го е застрелял. Трябва да повикам някого… Връщам се в колата за телефона. Мога да позвъня и да повикам помощ. Той е застрелян. Има кръв по… навсякъде.
— Добре, Джеймс, добре — за първи път го прекъсна Маккейлъб. — Чудесно. Сега искам да вземеш специалното си дистанционно управление и да върнеш картината до момента, в който за първи път виждаш колата, излизаща от паркинга. Можеш ли да го направиш?
— Да.
— Добре, там ли си?
— Да.
— Добре, започни отново, само че сега го пусни на бавни обороти. Съвсем бавно, за да можеш да виждаш всичко. Пусна ли го?
— Да.
— Така, искам да замразиш онзи кадър, на който най-добре различаваш летящия срещу теб автомобил.
Маккейлъб зачака.
— Ето, направих го.
— Добре, чудесно. Можеш ли да ни кажеш каква е колата?
— Да. Черен „Чероки“. Доста е прашен.
— Можеш ли да ни кажеш от коя година е?
— Не, той е от по-новия модел. „Гранд Чероки“.
— Виждаш ли го отстрани?
— Да.
— Колко врати има?
Това бе малка проверка, за да разберат дали Ноуан съобщава каквото вижда, а не онова, което са му казали. Маккейлъб си спомняше от записа с първия му разпит как ченгето от шерифското управление му беше казало, че новият дизайн на джипа съответства на „Гранд Чероки“. Маккейлъб трябваше да потвърди идентификацията на автомобила и знаеше, че „Гранд Чероки“ се произвежда само с четири врати.
— Хм, от тази страна са две — отвърна Ноуан. — Значи общо са четири.
— Добре. Сега мини отпред. Виждаш ли някакви следи по колата? Вдлъбнатини или забележими драскотини?
— Не.
— Някакви особени белези?
— Хм, не.
