— Не зная. Мислех си днес просто да се помотая на яхтата, може би пак да прегледам докладите и записите, да видя дали няма да изскочи нещо. Първия път ги прегледах набързо.
— Май ще прекараш доста скучен ден. Почти също толкова гаден, колкото и моят.
— Пак ли си в съда?
— Иска ми се да бях. В петък съдът почива. Това означава, че ще трябва да си свърша писмената работа. Да наваксам. И най-добре да започвам. Доскоро, Тери. Не забравяй какво ти казах. Съобщавай новините първо на мен.
— Дадено.
Уинстън най-после затвори и Маккейлъб отново се отпусна на леглото, притиснал телефона до корема си. След напразни опити да си спомни сънищата от предишната нощ Маккейлъб вдигна слушалката, свърза се с телефонни услуги и взе номера на спешното отделение в „Холи Крос“.
Попита за Грасиела Ривърс. Трябваше да чака почти цяла минута. Когато се обади, гласът й звучеше отсечено и припряно. Очевидно беше попаднал в неподходящ момент. Едва не затвори, но реши, че тя може да е разбрала кой я търси.
— Ало?
— Извинявай. Трябва да съм прекъснал нещо.
— Кой се обажда?
— Тук е Тери.
— А, Тери, здрасти. Не, не си ме прекъснал. Просто си помислих, че нещо се е случило с Реймънд. Обикновено не ме търсят тук.
— Тогава извинявай, че те разтревожих.
— Няма нищо. Да не си болен? Направо не можах да позная гласа ти.
Грасиела насилено се засмя. На Маккейлъб му се стори, че тя се срамува.
— Лежа по гръб — отвърна той. — Правила ли си го някога, когато си звъняла в службата си, за да съобщиш, че си болна? Нали разбираш, гласът ти звучи, сякаш наистина си болен.
Този път смехът й беше искрен.
— Не, никога не съм го опитвала. Ще трябва да го запомня.
— Естествено. Това е добър съвет. Можеш да се възползваш от него.
— Е, какво има? Как вървят нещата?
— Ами разследването не се развива много добре. Вчера си мислех, че сме попаднали на нещо, но после малко забоксувахме. Днес ще преосмисля положението.
— Добре.
— Потърсих те, защото си мислех за утре. Ще доведеш ли Реймънд, за да го заведа на скалите.
— На скалите ли?
— На вълнолома. Мястото е чудесно за риболов. Сутрин често ходя там и винаги има хора с въдици.
— Ами, откакто онази вечер си тръгнахме, Реймънд постоянно приказва за това. Така че имах намерение да дойдем. Стига да искаш и ти.
Маккейлъб се поколеба, като си помисли за Болотов. Но искаше да види Грасиела и момчето. Изпитваше нужда да ги види.
— Може би трябва да го отложим — накрая каза тя.
— Не! — Призракът на Болотов изчезна от мислите му. — Искам да дойдете. Ще прекараме чудесно. Ще мога да се реванширам за вечерята, която трябваше да приготвя предишния път.
— Добре тогава.
— И непременно трябва да останете. Има много място. Две каюти. А и масата в трапезарията може да се разгъне и да се използва като трето легло.
— Ще видим. Искам да поддържам в живота на Реймънд някои установени неща. Като например собственото му легло.
— Разбирам.
Уговориха се на следващата сутрин Грасиела да доведе момчето на доковете. След като затвори, Маккейлъб продължи да лежи по гръб с телефона на корема. Мислеше си за Грасиела. Харесваше му и мисълта, че ще прекарат заедно цялата събота го накара да се усмихне. После отново си спомни за Болотов. Маккейлъб внимателно анализира положението и реши, че руснакът не представлява опасност. Повечето гласно отправени заплахи никога не се осъществяваха. Даже да искаше, много трудно можеше да открие „Преследваща вълна“. И най-сетне, Болотов вече не беше заподозрян.
Тези мисли го наведоха на следващия въпрос: щом не бе заподозрян, защо бе избягал? Маккейлъб си спомни за снощното обяснение на Уинстън. Болотов не бе убиецът, но сигурно имаше вина за нещо друго. И затова беше избягал.
Претърколи се от леглото и най-после стана.
Маккейлъб изпи чаша кафе, слезе в кабинета си, събра всички доклади и записи и ги качи в трапезарията, после отвори плъзгащата се врата, за да се наслади на чистия въздух, седна и методично започна да гледа всички видеозаписи, свързани със случая.
Двайсет минути по-късно, когато за трети пореден път проследяваше убийството на Глория Торес, чу зад гърба си гласа на Бъди Локридж.
— Какво е това, по дяволите?
Маккейлъб се обърна и видя, че Локридж е застанал на прага. Не го беше усетил. Бързо взе дистанционното и изключи телевизора.
— Това е запис. Какво правиш тук?
— Идвам на работа.
Маккейлъб озадачено го зяпна.
— Нали вчера ми каза, че тази сутрин ще имаш нужда от мен.
— А, да. Ами, мисля, че не съм… Просто днес ще поработя тук. Ще бъдеш ли наоколо, ако по-късно изникне нещо?
— Сигурно.
— Добре, благодаря.
Маккейлъб го изчака да си тръгне, но Локридж продължаваше да стои на прага.
— Какво има?
— Върху това ли работиш? — Бъди посочи към телевизора.
— Да. Но не мога да го обсъждам. Въпросът е личен.
— Добре.
— Какво друго?
— Хм, ами, кога е ден за заплати?
— Ден за заплати ли? За какво гово… а, ами, винаги. Пари ли ти трябват?
— Нещо такова.
Маккейлъб отиде до шкафа в камбуза, където бе оставил портфейла и ключовете си. Изчисли, че не е използвал Бъди повече от осем часа. Извади шест двайсетачки и му ги подаде. Бъди ги разпери като ветрило в ръка и каза, че били прекалено много.
— И за бензина — поясни Маккейлъб. — И добавка за това, че толкова време вися да ме чакаш. Става ли?
— Нямам възражения. Благодаря ти.
Локридж най-после си тръгна и Маккейлъб се върна към работата си. Нищо не му направи впечатление. Този път не се налагаше да бърза и той се помъчи да обърне внимание и на най-малката подробност.
Започна отзад напред — със случая Канг-Торес. Но докато преглеждаше докладите и обобщенията, не откри нищо друго, освен противоречивата хронология на събитията, която беше съставил преди. Въпреки че не харесваше личността на Аранго и самодоволството на Уолтърс, не успя да забележи никакви грешки или пропуски.
Накрая стигна до доклада за аутопсията и зърнистите снимки на трупа на Глория Торес. До този момент не ги бе гледал. При това основателно. Винаги помнеше жертвите по снимките на труповете им. Виждаше ги мъртви. Виждаше какво са сторили с тях. Когато преглеждаше докладите за първи път, беше решил да не
