— О, прав си. Не съм се сетила за това.
— Значи онова, което си намерила, е било второто?
Той усети в себе си вълнение, което незабавно разпозна — чувство, което отдавна не бе изпитвал.
— Предполагам… — започна Грасиела — … тогава щом е носила едното кръстче в магазина, какво се е случило с него?
— Тъкмо това искам да разбера.
— Но има ли някакво значение?
Маккейлъб замълча. Реши, че онова, което му беше хрумнало, все още е прекалено умозрително, за да го споделя с нея.
— Това просто е неизяснен въпрос. Нека те попитам нещо. Кръстчето само на кукичка ли висеше, или се закрепваше по някакъв друг начин. На записа не си личи.
— Да… мисля, че имаше кукичка, която после се закача като секретна игла. Едва ли е паднало.
Докато Грасиела говореше, Маккейлъб прехвърляше купчината с документи, за да открие протокола от аутопсията. Откри кодовите номера и имената на двамата санитари, които се бяха погрижили за Глория и после я бяха откарали в болницата.
— Добре, това е — каза той. — Остава ли уговорката ни за утре?
— Естествено. А, Тери?
— Да?
— Значи си гледал записа от магазина? Искам да кажа, целия ли? Видял си как Глори…
— Да — тихо отвърна той. — Трябваше.
— Беше ли… беше ли уплашена?
— Не, Грасиела. Всичко е станало съвсем бързо. Изобщо не е разбрала какво става.
— Предполагам, че това е добре.
— Да, струва ми се… Виж, всичко наред ли е?
— Да.
— Добре тогава. Ще се видим утре.
Санитарите, които бяха откарали Глория в болницата, бяха от 76-ти участък на Бърза помощ. Маккейлъб им телефонира, но групата, работила вечерта на 22 януари, имаше дежурство едва в неделя. Капитанът обаче поясни, че според правилника на управлението във всички случаи на транспортиране на жертви на престъпление, вещите, останали на носилката, или открити някъде в линейката, се предават на полицията. Това означаваше, че ако това се бе случило след откарването на Глория Торес, получаването на вещите трябваше да е отбелязано в докладите за разследването. Но не беше. Кръстчето просто бе изчезнало.
Маккейлъб беше убеден, че не е трябвало да спасят него, а някой друг. В дните и седмиците, преди да получи сърцето на Глори, той се беше готвил за края. Бе убеден, че така и трябва да бъде. Отдавна вече беше загубил вярата си в Господ. Ужасите, които бе видял и документирал, малко по малко я бяха пресушили и го бяха оставили с едно-единствено убеждение — че за злините, извършвани от хората, не съществуват граници. И докато през онези последни според него дни собственото му сърце вехнеше и отброяваше, последните си удари, той не се вкопчи отчаяно в загубената си вяра, за да се освободи от страха пред неизвестното. Маккейлъб просто приемаше края, собственото си небитие. И беше готов.
Сега имаше ново сърце, но животът му като че ли не се беше променил. Живееше на яхта, която никога не напускаше пристанището. Клишетата за втория шанс, които бе използвал пред репортерката, нямаха значение, За Маккейлъб това съществувание не беше достатъчно. Случаят, който му предостави Грасиела, беше възможност да избяга от вътрешния си сблъсък. Но сега нещата внезапно се бяха променили. Изчезналото кръстче раздвижи нещо дълбоко в него. Дългият му опит го бе научил инстинктивно да усеща и да познава злото. Признаците му бяха известни.
И този бе един от тях.
19.
Маккейлъб толкова често беше ходил в шерифското управление през тази седмица, че служителката на пропуска само му махна. Джай Уинстън седеше на бюрото си и перфорираше тънка купчина документи. Тя вдигна поглед към посетителя си.
— Напредваш ли?
— Така ми се струва. Успя ли да наваксаш с писмената работа?
— Сега съм изостанала само с два месеца, вместо с четири.
— Още ли си ядосана, че не ти казах за онова нещо?
— Вече забравих.
Тя се отпусна в стола си и зачака причината за посещението.
— Като че ли открих нещо, което би трябвало да се провери — каза той.
— Пак ли за Болотов?
— Не, нещо ново.
— Да не се повтори историята с лъжливото овчарче, Маккейлъб.
Уинстън се усмихна.
— Няма.
— Добре, казвай.
Той се облегна с длани на бюрото, за да може да разговарят тихо. Наоколо все още имаше много нейни колеги, които се опитваха да свършат задачите си преди края на седмицата.
— Аранго и Уолтърс са пропуснали нещо — започна Маккейлъб. — Аз също не го забелязах, когато за първи път преглеждах докладите. Но тази сутрин започнах от начало и го открих. Трябва да му се обърне сериозно внимание. Мисля, че това променя нещата.
Уинстън вдигна вежди и напрегнато го погледна.
— Давай направо. Какво са пропуснали?
— Предпочитам да ти покажа. — Той отвори кожената си чанта. Извади касетата със записа от магазина и я подаде на Уинстън. — Можем ли да я пуснем?
— Да, предполагам.
Тя го поведе към видеозалата. Включи видеото и зареди касетата, като първо я погледна и забеляза, че не е онази, която му беше дала в сряда.
— Какво е това?
— Записът от магазина.
— Но не е онзи, който ти дадох.
— Това е копие. Дадох другия да го види един човек.
— Един техник, когото познавам отпреди. Просто се опитвам да увелича някои от образите. Нищо сериозно.
— И какво искаш да ми покажеш?
Тя вече бе пуснала записа.
— Откъде се спира на определен кадър?
Уинстън посочи към един от бутоните на пулта. На екрана Глория Торес се приближи до щанда и се усмихна на господин Канг. После се появи убиецът и изстрелът отхвърли тялото й към щанда. Маккейлъб замрази образа и с помощта на химикалка посочи към лявото ухо на Глория.
— Картината е доста неясна, но като се увеличи, можеш да видиш, че на това ухо е имала три обеци — каза той. После посочи с химикалката към всяка от точиците на ухото и прибави: — Полумесец на клипс, халка и накрая кръстче.
— Добре. Не виждам много добре, но приемам думите ти.
Маккейлъб отново натисна бутона и записът продължи нататък. Спря го в момента, в който тялото на Глория се връщаше назад и главата й се обръщаше наляво.
— Дясното ухо — каза Маккейлъб и отново посочи с химикалката. — Същият полумесец като на лявото.
— Добре, и какво означава това?
