— Не е само това — продължи той. — Има още нещо. Убиецът почти постоянно е пред камерата.
— Искал е да го видим как го прави, така ли?
Маккейлъб кимна.
— Това е различното. Мисля, че иска да бъде заснет. Иска работата и постиженията му да бъдат документирани и гледани, иска да му се възхищават. Това увеличава опасността и съответно чувството му за власт. Възнаграждението. И какво прави, за да го постигне? Мисля, че внимателно си избира целта — плячката си — и после я наблюдава, докато усвои навиците й и научи кога ходи на обществени места, снабдени с камери. Банкоматът, магазинът. Иска да бъде заснет. Стреми се към това. Намига към камерата. Камерата си ти — детективът. Той ти говори и после изчезва.
— В такъв случай може би не избира жертвата — отвърна Уинстън. — Възможно е изобщо да не му пука за нея. А само за камерата. Като Берковиц. На него не му пукаше кого ще застреля. Просто отиваше да убива.
— Но Берковиц не си взимаше сувенири.
— Обецата ли?
Маккейлъб кимна.
— Сама виждаш, че го приема лично. Струва ми се, че жертвите са специално подбрани. А не местопрестъпленията.
— Вече си решил случая, нали?
— Не целия. Не зная как ги избира, нито защо. Но много мислих. През цялото време, докато стигнем до тук. Имаше задръстване.
— Не си ли сам?
— Имам шофьор. Още не мога да карам.
Тя не отговори. На Маккейлъб му се искаше да не беше споменавал за шофьора. Това разкриваше слабост.
— Трябва да започнем отначало — каза той. — Защото си мислехме, че тези хора са убити по случайност. Мислехме си, че са избрани местопрестъпленията, не жертвите. Но ми се струва, че е обратното. Избрани са жертвите. Те са били плячка. Конкретна цел, която е била открита, проследена, издебната. Трябва да преровим миналото им. Между тях със сигурност има нещо общо. Личност, място… момент във времето — нещо, което да ги свързва помежду им или с нашия неизвестен субект. Ако открием…
— Чакай, чакай малко…
Маккейлъб замълча, осъзнал, че е повишил глас.
— Какъв сувенир е бил взет от Джеймс Кордел? Да не би да твърдиш, че парите от банкомата са някакъв символ?
— Не зная какво е било взето, но не са парите. Това просто е била част от инсценировката на грабеж. Парите не са символична вещ. Освен това ги е взел от апарата, не от Кордел.
— Тогава не ти ли се струва, че прибързваш.
— Не. Сигурен съм, че нещо е било взето.
— Щяхме да го разберем. Имаме цялото убийство на запис.
— Никой не го е разбрал и в случая Глория Торес, а пък и него го имаше на запис.
Уинстън се завъртя на стола си.
— Не зная. Всичко това продължава да ми се струва… Нека те попитам нещо. И се опитай да не го приемаш прекалено лично. Но не е ли възможно просто да търсиш същото, каквото винаги си търсил в бюрото?
— Искаш да кажеш, че преувеличавам ли? Че искам да се върна към онова, което съм вършил преди?
Уинстън сви рамене.
— Аз не съм го търсил, Джай. То просто си е там. И е такова, каквото е. Естествено, обецата може да означава нещо друго, или нищо. Познавам тези хора. Зная как разсъждават и как действат. Усещам го, Джай. Злото. То е тук.
Уинстън му хвърли странен поглед и Маккейлъб си помисли, че е прекалил.
— Колата на Кордел, шевролетът — нея я нямаше на записа. Занимавахте ли се с колата му? В документите, които ми даде, не видях нищо за…
— Не, изобщо не беше докосвана. Той е оставил портфейла си отворен на седалката и просто е извадил картата си за банкомата. Ако беше влизал в шевролета, убиецът щеше да вземе портфейла му. Щом видяхме, че е още там, не си направихме труда да се занимаваме с автомобила.
Маккейлъб поклати глава.
— Продължаваш да възприемаш случая като обикновен грабеж. Решението да не се занимаваш с колата щеше да е правилно — ако наистина ставаше дума за грабеж. Но ако не е така? Ако е влизал в шевролета, той не би взел нещо толкова очевидно, колкото портфейла.
— Какво тогава?
— Не зная. Нещо друго. Кордел постоянно е пътувал с колата си. По цялата линия на акведукта. За него шевролетът е бил нещо като втори дом. Сигурно вътре е имало много предмети от личен характер, които убиецът е можел да вземе. Снимки, неща, закачени на огледалото, може би пътен дневник, каквото и да е. Къде е колата? Зарадвай ме, кажи ми, че още е при вас.
— Уви, предадохме я на жена му два дни след убийството.
— Навярно вече е почистена и продадена.
— Всъщност, не. Когато за последен път разговарях със съпругата на Кордел — това беше само преди две седмици — тя ми каза, че не знае какво да прави с шевролета. Бил прекалено голям за нея и й навявал лоши спомени. Не използва точно тези думи, но разбираш какво искам да кажа.
Маккейлъб усети, че се изпълва с възбуда.
— Тогава отиваме там, претърсваме шевролета, разговаряме с нея и откриваме какво е било взето.
— Ако нещо е било взето…
Уинстън се намръщи. Маккейлъб я разбираше. След хипнозата и фиаското с Болотов капитанът навярно вече смяташе, че Уинстън прекалено лесно се поддава на външно влияние.
— Какво ще правиш? — попита Маккейлъб. — Все едно, че съм в колата и съм готов за тръгване. Ще дойдеш ли с мен, или ще останеш на тротоара?
Беше му дошло наум, че не го ограничават притеснения като служба, роля, инерция или каквото и да е. Уинстън можеше да дойде с него, но той бе в състояние да отиде и сам. И тя очевидно го разбираше.
— Не — отвърна Уинстън. — Въпросът е ти какво ще правиш. Ти си човекът, освободен от досадните подробности… След хипнозата Хичънс беше…
— Знаеш ли какво, Джай? Интересува ме само едно — да открия онзи тип. Затова ти предлагам следното. Дай ми няколко дни. Няма да се върна с празни ръце. Ще ида в пустинята, ще разговарям с жената на Кордел и ще хвърля един поглед на колата. Ще открия нещо, с което да можеш да идеш при капитана. В противен случай теорията ми отива на кино. И повече няма да те безпокоя.
— Виж, не че ме безпоко…
— Разбираш какво искам да кажа. Трябва да ходиш в съда, да се занимаваш с други случаи. Не ти е нужно едно старо разследване. Зная как е. И тъй като случаят си е твой и ти се отнасяш човешки с мен, първо исках да дойда при теб. Сега ми дай благословията си и малко време и аз ще действам на своя глава. Ще ти съобщя какво съм открил.
Уинстън дълго мълча и накрая кимна.
— Добре, действай.
20.
Локридж и Маккейлъб потеглиха от Уитиър и излязоха на магистралата „Антлоуп вали“, която накрая ги отведе до североизточния ъгъл на областта. През повечето време Бъди шофираше с една ръка, вдигнал хармониката пред устата си с другата. Това не изпълваше Маккейлъб с особено силно чувство за сигурност,
