но поне го освобождаваше от общите разговори.
Когато минаха покрай Васкес рокс, той разгледа скалното образувание и откри мястото, на което беше открит трупът и което в крайна сметка бе довело до запознанството му с Джай Уинстън. Образувани в резултат от тектонично разместване, стръмните и назъбени скали представляваха красива гледка на следобедната светлина. Слънцето косо ги огряваше и цепнатините тънеха в дълбок мрак. Изглеждаха едновременно прелестни и опасни. Маккейлъб се зачуди дали тъкмо това не е привлякло Лутър Хач.
— Идвал ли си тук? — попита Бъди, като стисна хармониката между краката си.
— Да.
— Страхотно местенце. Носи името на мексикански престъпник, който преди стотина години се криел в цепнатините след обир на банка или нещо подобно. Тук има толкова места за криене, че изобщо не успели да го намерят и той се превърнал в легенда.
Маккейлъб кимна. Историята му харесваше. Замисли се за това колко различни бяха неговите истории за местата. Винаги се отнасяха за трупове и кръв. Нямаше легенди. Нямаше герои.
Двамата успяха да изпреварят вълната в пиковия час и когато стигаха в Ланкастър, едва минаваше пет. Обиколиха малък квартал, наречен „Пустинни цветя“, за да открият дома, в който бе живял Джеймс Кордел. Маккейлъб видя много пущинаци, но почти нямаше цветя, които да съответстват на названието на квартала. Той беше построен в равнина, през повечето дни гореща като цвъртящ тиган. Къщите бяха в испански стил с червени покриви, сводести прозорци и входни врати. Из Антлоуп Вали бяха пръснати десетки такива квартали. Къщите бяха големи и доста привлекателни. Купуваха ги предимно семейства, бягащи от скъпотията, престъпността и тълпите в Лос Анджелис.
Кварталът „Пустинни цветя“ очевидно предлагаше три различни вида къщи. Докато обикаляха, Маккейлъб забеляза, че приблизително всяка трета е от един и същи тип, а понякога къщите близнаци дори се намираха една до друга. Това му напомни за кварталите в долината Сан Фернандо след Втората световна война.
Идеята да живее в някоя от сградите, покрай които минаваха, му подейства потискащо. И не заради вида им, а заради отдалечеността на океана. Знаеше, че никога не би оцелял на такова място. Щеше да изсъхне и отлети като глухарчетата край пътя.
— Това е — каза Бъди и посочи към номера на пощенската кутия. Спряха. Маккейлъб забеляза, че белият шевролет от записа е паркиран на отбивката под баскетболен кош. Видя също отворен гараж с микробус от едната страна и с велосипеди, кашони и работен тезгях от другата. В дъното бе изправен сърф. Беше дълъг и това накара Маккейлъб да реши, че навярно преди време Джеймс Кордел е разбрал нещо от океана.
— Не зная колко време ще се забавя.
— Тук ще стане доста горещо — каза Бъди. — Защо просто не дойда с теб? Ще си държа устата затворена.
— Вече започва да захладнява. Но ако ти стане горещо, пусни климатика. И се поразходи малко. Навярно наблизо продават лимонада.
Излезе, преди Бъди да успее да възрази. Нямаше намерение да го допусне в разследването и така да го превърне в аматьорско начинание. Когато минаваше по отбивката, Маккейлъб спря и погледна в шевролета. Задната част бе пълна с инструменти, на предните седалки също бяха разхвърляни дреболии. Възбудата го връхлетя. Може би щеше да има късмет. Като че ли никой не беше докосвал колата.
Вдовицата на Джеймс Кордел се казваше Амилия. Маккейлъб го знаеше от докладите. И предположи, че това е жената, която отвори сводестата предна врата, преди той да стигне до нея. Джай Уинстън щеше да й позвъни и да съобщи за пристигането му.
— Госпожа Кордел?
— Да?
— Аз съм Тери Маккейлъб. Детектив Уинстън съобщи ли ви за мен?
— Да.
— В лошо време ли идвам?
— А кое време е добро?
— Неправилно се изразих. Извинете ме. Бихте ли ми отделили малко време?
Тя беше ниска жена с кестенява коса и дребни черти на лицето. Носът й бе червен и Маккейлъб предположи, че или е настинала, или е плакала. Зачуди се дали я е разстроил разговорът с Джай Уинстън.
Амилия Кордел кимна и го покани да влезе. Отведе го в добре поддържана дневна. Тя седна на дивана, а той зае стола срещу нея. Върху масичката помежду им имаше пакет със салфетки. От другата стая се чуваше телевизор. Като че ли предаваха анимационни филми.
— Човекът в колата партньорът ви ли е? — попита тя.
— Хм, шофьорът ми.
— Не иска ли да влезе? Навън може да му е горещо.
— Не, няма нищо.
— Частен детектив ли сте?
— Официално, не. Приятел съм на семейството на жената, която е била убита в „Канога парк“. Не зная какво ви е казала детектив Уинстън, но преди работех във ФБР и затова имам известен опит в такива неща. Както навярно знаете, през последните седмици шерифското управление и лосанджелиската полиция не успяха да… да напреднат в разследването. Опитвам се да им помогна с каквото мога.
Тя кимна.
— На първо място, съжалявам за случилото се със съпруга и семейството ви.
Амилия се намръщи и кимна.
— Зная, че няма значение какво си мисли някакъв непознат, но ви поднасям своите съболезнования. От онова, което прочетох в материалите от разследването, разбрах, че Джеймс е бил добър човек.
Тя се усмихна.
— Благодаря ви. Просто е толкова странно, когато го наричат Джеймс. Всички му викаха Джим или Джими. И сте прав, той беше добър човек.
Маккейлъб кимна.
— С какво мога да ви помогна, господин Маккейлъб? Наистина не знам нищо за случилото се. Тъкмо това ме смути, когато ми позвъни Джай.
— Ами първо… — Той отвори чантата си и извади полароидната снимка, която му бе дала Грасиела при първото си идване на яхтата му. — Бихте ли погледнали това? Кажете ми дали познавате жената или смятате, че съпругът ви може да я е познавал.
Тя взе снимката и я разгледа със сериозно изражение. Очите й леко се движеха, сякаш попиваше всяка подробност. После поклати глава.
— Не, мисля, че не. Това ли е жената, която…
— Да, това е жертвата от втория грабеж.
— Това синът й ли е?
— Да.
— Не разбирам. Как е възможно съпругът ми да е познавал тази жена — да не би да намеквате, че може да са били…
— Не. Не намеквам каквото и да било, госпожо Кордел. Просто се опитвам да проверя… Вижте, за да съм съвсем откровен, госпожо Кордел, по време на разследването се появиха някои неща, които може би показват — трябва да подчертая, че това е само вероятност — че случаят може да не е такъв, какъвто изглежда.
— И какво означава това?
— Това означава, че е възможно мотивът за престъплението да не е грабеж. Или да не е единственият мотив.
Тя озадачено го изгледа и Маккейлъб разбра, че приема думите му погрешно.
— Госпожо Кордел, изобщо не се опитвам да намекна, че между съпруга ви и тази жена е имало връзка. Искам да кажа, че някъде, в някой момент те са пресекли пътя на убиеца. Предполагам, разбирате, че това вече представлява връзка. Но е връзка между жертвите и убиеца. Има вероятност съпругът ви и другите
