— Така наричат леглата на корабите, Реймънд — обясни Маккейлъб. — А на тоалетната казват „галюн“.
— Защо?
— Ами никога не съм питал.
Той ги поведе към тоалетната и им показа как да използват педала, за да пускат водата. Забеляза, че Грасиела гледа към таблицата с температурата. Тя посочи графата за четвъртък.
— Имал си треска, така ли?
— Лека треска. Мина ми.
— Какво каза лекарката ти?
— Още не съм й съобщил. Сега съм добре.
Грасиела го погледна със смесица от загриженост и раздразнение. Маккейлъб разбра колко важно за нея е той да остане жив. Не искаше последният подарък на сестра й да отиде напразно.
— Не се тревожи — каза Маккейлъб. — Добре съм. Тогава ми се наложи малко повече да обикалям. После поспах доста време и треската премина. Оттогава ми няма нищо.
Реймънд си повдигна крачола и попита:
— А ти къде спиш?
Маккейлъб бързо погледна към Грасиела и се обърна към стълбите преди тя да забележи, че лицето му е започнало да се изчервява.
— Елате, ще ви покажа.
Когато се върнаха в трапезарията, Маккейлъб показа на Реймънд как разгъва масата в единична койка. Обяснението му очевидно задоволи момчето.
— Е, хайде да видим какво сте донесли — каза Маккейлъб.
Според уговорката Грасиела трябваше да приготви обед, а той да се погрижи за вечерята. Щяха да обядват сандвичи с морски продукти.
— Как разбра, че тези сандвичи са ми любимите?
— Не знаех — отвърна Грасиела. — Но са любими и на Реймънд.
Маккейлъб протегна ръка, отново погъделичка момчето и то се изкикоти.
— Е, докато Грасиела приготвя сандвичите, защо не дойдеш да ми помогнеш да събера нещата? Очаква ни голям риболов!
— Страхотно!
Докато водеше момчето към кърмата, той погледна към Грасиела и й намигна. На палубата Маккейлъб подари на Реймънд пръта и макарата, които бе купил. Когато разбра, че са за него, момчето се вкопчи в подаръка, сякаш беше спасително въже. Това натъжи Маккейлъб. Той се зачуди дали в живота на детето някога е имало мъж.
Маккейлъб вдигна поглед и видя, че Грасиела е застанала на отворената врата. Нейните очи също бяха тъжни.
Маккейлъб показа на Реймънд как да спусне мрежата, за да извади примамката. Изсипа няколко мрежи със скариди и сепия в кофата и предаде тази задача на момчето. После влезе в каютата, за да донесе кутията с такъмите и още два пръта за себе си и Грасиела.
Вътре Грасиела се приближи до него и го прегърна.
— Това беше много мило от твоя страна — каза тя. — Много мило.
— Струва ми се, че аз получавам повече от него.
— Той е толкова развълнуван — рече Грасиела. — Виждам го. Няма търпение да улови нещо. Надявам се да успее.
Тримата минаха по главния кей, покрай магазините и ресторанта, после пресякоха паркинга и стигнаха до централния канал на доковете. Тук имаше чакълена пътека, която ги отведе до началото на канала и вълнолома, продължаващ стотина метра навътре в океана. Внимателно се придвижваха между огромните гранитни плочи, докато стигнаха към средата.
— Това е моето, тайно място, Реймънд. Мисля, че трябва първо да опитаме тук.
Възражения нямаше. Маккейлъб остави такъмите си и започна да ги приготвя. Скалите все още бяха влажни от нощния прилив. Маккейлъб беше взел хавлиени кърпи и обиколи, като търсеше равно място. Отвори кутията с такъми, извади тубичка с плажно масло и я подаде на Грасиела. После подготви стръвта. Реши да сложи на въдицата на Реймънд сепия, защото смяташе, че това е най-добрата примамка.
Петнайсет минути по-късно те бяха хвърлили въдиците си във водата. Маккейлъб бе научил момчето как да хвърля своята и да оставя макарата отворена, за да позволи на сепията да плува по течението.
— Какво ще хвана? — попита Реймънд.
— Не зная. Тук има много риба.
Момчето подскачаше с пръта си от камък на камък в тревожно очакване и надежда.
— Трябваше да си взема фотоапарата — прошепна Грасиела.
— Следващия път — отвърна Маккейлъб. — Видя ли това?
В далечната мъгла можеха да се различат синкавите очертания на остров.
— Каталина ли е?
— Да.
— Странно. Не мога да свикна с мисълта, че си живял на остров. Как се е случило, че семейството ти се е оказало там?
— От Чикаго са. Баща ми бил бейзболист. Една пролет — през петдесет и първа година — имали проверочен мач с „Къбс“. Често идвали на Каталина на пролетни тренировки. Семейство Ригли били собственици на „Къбс“ и на по-голямата част от острова. Затова идвали тук. Баща ми и майка ми се влюбили още в гимназията. Оженили се и той имал възможност да излезе срещу „Къбс“. Дошъл тук, но не го включили в отбора. Обаче мястото му харесало. Постъпил на работа при Ригли. И майка ми се преместила при него.
— И после си се родил ти.
— Няколко години по-късно.
— Но родителите ти не останали там, така ли?
— Само майка ми. Не успя да свикне с острова. Остана десет години и това й беше достатъчно. На някои хора им действа клаустрофобично… Така или иначе, те се разделиха. Баща ми остана и искаше аз да съм с него. Останах. Майка ми се върна в Чикаго.
— Какво е работил баща ти за семейство Ригли?
— Много неща. Работеше на ранчото им, после в дома им. Имаха почти двайсетметрова яхта. Наели го като общ работник и накрая започна да я управлява. После си купи собствена яхта и я даваше под наем. Освен това участваше и в доброволната пожарна команда.
Той се усмихна. Грасиела му отвърна.
— И „Преследваща вълна“ е неговата яхта, така ли?
— Негова яхта, дом, работа, всичко. Ригли го финансираха. Той живя на яхтата в продължение на дванайсетина години. Докато не се разболя. Почина тук. В Лонг бийч.
Той хвърли поглед към Реймънд. Момчето се бе успокоило и стоеше неподвижно, загледано в макарата си. Кордата му бързо се отдалечаваше. Маккейлъб знаеше, че сепията няма толкова сили.
— Хей, Реймънд, почакай малко. Мисля, че си хванал нещо.
Приближи се до момчето. Заключи макарата и прихвана кордата. Почти незабавно прътът се наклони надолу и едва не изскочи от ръцете на Реймънд. Маккейлъб го стисна и го повдигна.
— Хвана я!
— Хванах я! Хванах я!
— Спомни си какво ти казах, Реймънд. Дърпаш назад и навиваш. Дърпаш назад и навиваш. Ще ти помогна с пръта, докато измъкнем този приятел. Като че ли е доста голям. Готов ли си?
— Да!
Най-вече с усилията на Маккейлъб двамата започнаха да се борят с рибата. Междувременно той помоли Грасиела да прибере другите въдици, за да не се оплетат. Борбата продължи десетина минути. Маккейлъб усещаше как рибата постепенно се уморява. Накрая успя да предаде пръта на Реймънд, за да довърши
