да се увери, че Реймънд е навън. — Искам да напишеш колкото можеш повече за навиците на сестра си. Имам предвид места, на които е ходила, приятели, с които се е срещала. Всичко, което е правила от началото на годината до вечерта, в която е влязла в онзи магазин. Освен това искам да поговориш с колегите й в „Таймс“.
— Добре. Защо?
— Защото нещата се промениха. Спомняш ли си, че те питах за обецата?
Маккейлъб й обясни идеята си, че убиецът е взел кръстчето. Освен това й разказа как в петък късно следобед е открил, че от колата на първата жертва липсва нещо от личен характер.
— Какво?
— Снимка на жена му и децата.
— Какво означава това?
— Че може би не са били грабежи. Че има някаква друга причина. Има вероятност по някакъв начин да са били свързани с убиеца. Нали разбираш, някъде да са пресекли пътя му. Затова искам да направиш каквото ти казах. Съпругата на първата жертва ще направи същото. Ще съпоставя нещата и ще видя дали няма нещо общо.
Грасиела скръсти ръце и се облегна на плота в камбуза.
— Искаш да кажеш, че са направили нещо на този човек, за да ги убие ли?
— Не. Искам да кажа, че са пресекли пътя му и нещо в тях го е привлякло. Мисля, че търсим психопат. Няма как да разберем какво е привлякло вниманието му. Защо е избрал точно тези двама от деветте милиона, които живеят в областта.
Тя поклати глава.
— Какво казва полицията?
— Предполагам, че онези от Лос Анджелис още не знаят. А Уинстън от шерифското управление не е сигурна дали вижда нещата като мен. Утре сутрин заедно ще обсъдим въпроса.
— Ами онзи човек?
— Кой?
— Собственикът на магазина. Може тъкмо той да е пресякъл пътя на убиеца. Възможно е Глори да няма нищо общо.
— Не. Ако той беше целта, убиецът просто щеше да влезе и да го застреля, когато магазинът е бил празен. Искал е да убие сестра ти. Сестра ти и онзи мъж от Ланкастър. Има някаква връзка. Трябва да я открием.
Маккейлъб бръкна в задния джоб на джинсите си и извади снимката, която му бе дала Амилия Кордел. На нея в близък план се виждаше Джеймс Кордел с широка усмивка на лице. Показа я на Грасиела.
— Познаваш ли този човек? Дали сестра ти не го е познавала?
Грасиела разгледа снимката и поклати глава.
— Поне аз не зная. Това ли е… мъжът от Ланкастър?
Маккейлъб кимна, взе снимката обратно и помоли Грасиела да доведе Реймънд на закуска. Когато тя стигна до плъзгащата се врата, той я спря.
— Вярваш ли ми?
Тя се обърна и го погледна.
— Разбира се.
— Е, не ме интересува дали лосанджелиското управление и шерифите ми вярват. С или без тях, ще продължа по тази следа.
Тя кимна и отиде да повика момчето на кърмата.
23.
Когато в осем часа в понеделник сутринта Маккейлъб влезе в шерифското управление, детективското бюро беше препълнено. Служителката на пропуска този път му каза, че трябва да изчака капитана. Това го озадачи, но преди да успее да попита, тя вече разговаряше по телефона. Веднага щом затвори, той видя капитан Хичънс да се появява от заседателната зала, в която Маккейлъб беше разговарял с Джай Уинстън в петък. Капитанът затвори вратата и се насочи към него. Тери забеляза, че щорите в залата са спуснати. Хичънс го покани:
— Елате с мен, Тери.
Маккейлъб го придружи до кабинета му и капитанът го покани да седне. Това посрещане му навяваше лоши предчувствия. Хичънс седна зад бюрото си, скръсти ръце и с усмивка на лице се наведе към настолния календар.
— Е, къде се изгубихте?
Маккейлъб си погледна часовника.
— Какво искате да кажете? Джай Уинстън определи съвещанието за осем. Сега е осем и две минути.
— Имам предвид в събота. Джай ви търси цял ден.
Маккейлъб незабавно разбра какво се е случило. Когато в събота почистваше яхтата, прибра телефона и секретаря си в шкафа до чертожната маса. И после забрави за тях. Бе пропуснал всички съобщения, оставени през последните два дни. Телефонът и секретарят продължаваха да си седят в шкафа.
— По дяволите — каза Маккейлъб. — Не съм проверявал телефонния си секретар.
— Е, ние ви търсихме. Можехте да си спестите разкарването.
— Отменили сте съвещанието, така ли? Мислех си, че Джай иска…
— Съвещанието не е отменено, Тери. Просто се появиха някои неща и според нас е по-добре да проведем разследването без външни усложнения.
Маккейлъб продължително го изгледа.
— Усложнения ли? Заради трансплантацията? Джай ви го е казала?
— Нямаше нужда да ми казва. Не, не е заради това. Вижте, вие дойдохте тук и раздвижихте нещата. Дадохте ни много информация и сериозни следи. Ще ги проверим и ще положим всички усилия по разследването, но в този момент трябва да сложа край на вашето участие. Съжалявам.
Докато капитанът говореше, Маккейлъб усети, че нещо остава неизказано. Ставаше нещо, което той не разбираше или поне за което не знаеше. „Сериозни следи“? Изведнъж се сети. Щом Уинстън не бе успяла да се свърже с него през уикенда, не бе успял и Върнън Карътърс от Вашингтон.
— Моят човек от ООСИ ли е открил нещо?
— ООСИ ли?
— Огнестрелни оръжия и следи от инструменти. Какво е открил, капитане?
Хичънс разпери ръце.
— Няма да говорим за това. Вече ви казах, много ви благодарим за началния тласък. Но оттук нататък нека продължим ние. Ще ви съобщим какво се е случило и ако постигнем нещо, ще ви отдадем дължимото в нашите документи и пред медиите.
— Това не ме интересува. Просто искам да участвам.
— Съжалявам. Но оттук нататък случая поемаме ние.
— И Джай е съгласна с това?
— Няма значение дали е съгласна. Аз съм шеф на това детективско бюро, не Джай Уинстън.
Маккейлъб реши, че Уинстън не се е съгласила с Хичънс. Не беше зле да го знае. Можеше да има нужда от нея. Впил поглед в капитана, Маккейлъб си помисли, че няма веднага да се откаже. Как ли пък не. Самият Хичънс бе достатъчно умен, за да го разбира.
— Зная какво си мислите. И искам да ви кажа да не си навличате неприятности. Ако ни се изпречите на пътя, ще си имате проблеми.
Маккейлъб кимна.
— Ясно.
— Вече сте предупреден.
Маккейлъб поръча на Локридж да пообиколи из паркинга за посетители. Искаше бързо да стигне до
