— Зная, но така се чувствам малко по-добре.
— Какво друго можеш да ми кажеш?
— Май няма друго. Левин взе всичко и нещата преминаха на високо равнище. Трябваше да им обясня защо съм бързал толкова. Те знаят, че ти се занимаваш със случая. Но не им казах причината.
Маккейлъб мислено се укори, че е изпуснал нервите си с Аранго след хипнотичния сеанс. Ако не му беше разкрил истинския си мотив за разследването, все още можеше да участва в него. Карътърс не им бе издал тайната му, но Аранго със сигурност го беше сторил.
— Там ли си, Тери?
— Да. Виж, ако откриеш нещо ново, съобщи го първо на мен.
— Готово, човече. Но отговаряй на шибания телефон. И се пази.
— Няма проблем.
Маккейлъб затвори, обърна се и едва не се сблъска с Бъди Локридж.
— Хайде, Бъди, направи ми път. Трябва да тръгваме.
Насочиха се към колата, която все още беше пред една от колонките.
— Към пустинята ли?
— Да. Ще идем пак да се срещнем с госпожа Кордел. Ако все още иска да разговаря с мен.
— Защо да не… няма значение, остави. Аз съм просто шофьор.
— Най-после!
На път за пустинята Бъди свиреше на хармониката си, докато Маккейлъб използваше методи за самохипноза, за да приведе ума си в покой и да си спомни по-добре онова, което знаеше по случая Доналд Кениън. Това бе най-скорошният от дългата поредица провали на бюрото през последните години.
Кениън бил президент на „Уошингтън Гарантийд“, федерална спестовна каса с клонове в областите Лос Анджелис, Ориндж и Сан Диего. Русият Кениън имал отлично дар слово и умеел да печели на своя страна инвеститорите с дълбоки джобове, като им предоставял вътрешна информация за акциите. Това му помогнало да се изкачи на президентския пост на двайсет и девет години. Във всички бизнес списания публикували материали за него. Той вдъхвал доверие в инвеститорите, служителите си и медиите. Но три години след встъпването си в президентска длъжност успял без никакво усилие да източи от касата 35 милиона долара чрез фалшиви заеми за фирми фантоми. Всички, включително федералните одитори, разбрали какво се е случило едва когато „Уошингтън Гарантийд“ рухнала съвършено изсмукана и Кениън изчезнал.
Медиите въртяха историята в продължение на месеци, ако не и години. Репортажи за пенсионери, останали без пукнат грош, за вълнов ефект на рухнали бизнес предприятия, за хора, видели Кениън в Париж, Цюрих, Таити и на други места.
Пет години по-късно спецгрупата на бюрото, занимаваща се с издирване на бегълци, го открила в Коста Рика. Кениън имал там разкошно имение, включващо два басейна, два тенис корта, личен треньор, който постоянно живеел там, и конюшни. Крадецът, вече трийсет и шест годишен, бил екстрадиран в Лос Анджелис, за да го изправят пред федерален съд.
Докато чакал процеса си във федералния затвор, по следите му пратили специалисти, които в продължение на шест месеца издирвали парите. Но успели да открият само два милиона долара.
Това бе пълна загадка. Според Кениън парите не били у него, защото не ги бил взел, а само ги предал на някой, заплашил да го убие — него и цялото му семейство. Чрез адвокатите си той твърдял, че бил принуден да инсценира компаниите фантоми и да им отпусне заеми, след което да прехвърли парите на изнудвача. Но макар че му предстояло да прекара години във федерален затвор, Кениън отказвал да съобщи името му.
Федералното следствие и прокуратурата не му повярвали. На основата на разкошния му начин на живот и като президент, и след бягството му, както и на факта, че очевидно е имал част от парите — макар и не цялата сума — в Коста Рика, те се подготвили за процес само срещу Кениън.
След четиримесечен процес във федерален съд Кениън бил признат за виновен и окръжната съдийка Дороти Уиндзор го осъдила на четирийсет и осем години затвор.
Случилото се после щеше да доведе до поредното петно в репутацията на ФБР.
След като издала присъдата, Уиндзор се съгласила с молбата на защитата да позволи на Кениън да остане със семейството си и да се приготви за затвора, докато адвокатите му се готвят за обжалване. Въпреки категоричните протести на прокурора Уиндзор дала на Кениън шейсет дни да уреди нещата си. След това незабавно трябвало да влезе в затвора, независимо дали присъдата е обжалвана. За да не направи нов опит да избегне правосъдието, съдийката също разпоредила Кениън да носи на глезена си мониторна гривна, позволяваща откриването му във всеки момент.
Такива разпоредби не са необичайни. Необичайното в случая обаче е, че осъденият вече имал опит за бягство от властите и страната.
Но дали Кениън някак си беше успял да въздейства на федералната съдийка и дали е имал намерение отново да избяга ще остане неизвестно. Във вторник след Деня на благодарността2, докато се радвал на двайсет и първия ден от двумесечната си отсрочка, някой влязъл в дома му на „Мейпъл Драйв“ в Бевърли Хилс. Кениън бил сам — жена му отишла да заведе децата на училище. Непознатият се сблъскал с него в кухнята и го изкарал под дулото на пистолета си в мраморното антре. После го застрелял точно когато колата на жена му влизала в кръглата отбивка пред къщата. Непознатият избягал през задната врата и по уличката зад къщите на „Мейпъл Драйв“.
Като се изключеше разследването и издирването на убиеца, историята можеше да свърши дотук или поне с отегчителното тътрене по студена следа. Но ФБР незаконно поставило Кениън под наблюдение. В момента на убийството му на две пресечки от там бил паркиран микробус с четирима агенти. Убийството било записано.
Макар да разбирали, че действат незаконно, агентите се втурнали към дома му и започнали да преследват убиеца. Но той им избягал, докато откарвали Кениън в болницата.
Изчезналите милиони от „Уошингтън Гарантийд“ не били намерени. Но тази подробност остана в сянка, когато бяха разкрити действията на ФБР. Не само че подложиха бюрото на удари заради предприемането на такава незаконна операция, но и публично го заклеймиха за това, че е допуснало под носа му да бъде извършено убийство.
Маккейлъб бе следил всичко това отдалече. Вече не работеше в бюрото и по времето на убийството се готвеше за собствената си смърт. Но си спомняше материалите в „Таймс“, които изчерпателно отразяваха събитията. Спомняше си, че според вестника всички замесени агенти били понижени и някои вашингтонски политици искали в Конгреса да се проведат изслушвания за незаконните действия на бюрото. Освен това вдовицата на Кениън завела дело срещу ФБР за нарушаване на правото на личен живот с иск за милиони долари.
Въпросът, на който Маккейлъб трябваше да отговори сега, беше дали убиецът на Кениън е човекът, убил Кордел и Торес. И ако е той, какво свързва президента на спестовната каса с инженер, специалист по акведукти, и служителка от вестникарска печатница?
Маккейлъб се огледа и забеляза, че отдавна са минали Васкес рокс. Още няколко минути и щяха да стигнат в дома на Амилия Кордел.
24.
Както беше обещала, през по-голямата част от седмицата Амилия Кордел се бе ровила в паметта си и беше запълнила четири страници от бележник с онова, което си спомняше за пътуванията на съпруга си през двата месеца преди смъртта му на 17 януари. Когато Маккейлъб пристигна, тя вече бе приготвила бележника върху малката масичка.
— Признателен съм ви за времето, което сте вложили — каза той.
— Надявам се да ви помогне.
— И аз.
Маккейлъб замълча за миг.
— Между другото, напоследък чували ли сте се с Джай Уинстън или с някой друг от шерифското
