— Защото искам да те опозная.
Тя не каза нищо повече. Но Маккейлъб разбра. Знаеше, че ако ще стават любовници, трябва да споделят тайните си. Това бе част от ритуала. Спомни си как години по-рано, в нощта, когато за първи път се люби с жената, станала по-късно негова съпруга, тя му каза, че като дете е била изнасилена. Фактът, че споделяше тази толкова внимателно пазена тайна го развълнува по-дълбоко, отколкото физическият акт на секса. Запомни този момент завинаги и той му беше скъп, дори след развода им.
— Всичко това се разкри от свидетели, веществени доказателства… и видеозаписи — започна Маккейлъб.
— Какви видеозаписи?
— Ще стигна и до тях. Случи се във Флорида, преди да ме изпратят тук. Цяло семейство… отвлечено. Майка, баща, две дъщери. Семейство Шоуиц. Обри-Лин, момичето от снимката, беше най-малката.
— На колко години?
— Тъкмо навършила петнайсет по време на летуването. Били от Средния Запад, малко градче в Охайо. И това била първото им семейно летуване. Нямали много пари. Бащата имал малък автосервиз. Ходили в Дисни Уърлд и всичко останало. Накрая стигнали до Форт Лодърдейл и наели стая в малък евтин мотел до магистралата. Направили си резервацията от Охайо и смятали, че щом мотелът се казва „Морски бриз“, сигурно е до океана.
Гласът му секна, защото никога не беше разказвал тази история и всяка подробност го изпълваше с болка.
— Така или иначе, когато стигнали там, решили да останат. Щели да са в града само два дни и ако тръгнели да търсят хотел на брега, щели да загубят депозита си. Затова останали. И първата нощ едно от момичетата забелязва пикап на паркинга. За него било закачено ремарке с въздушна лодка. Знаеш ли какво е това?
— Като със самолетна перка и може да се движи в блатата на Флорида, нали?
— Точно така.
— Видях ги по Си Ен Ен, когато показваха онзи самолет, катастрофирал в блатата и после изчезнал.
— Да, същите. Но това момиче и семейството й изобщо не ги били виждали и затова отишли да я разгледат. Тогава някакъв мъж — собственикът — съвсем случайно се появява. Той се държи приятелски и им казва, че ако искат, ще ги заведе да се повозят.
Грасиела обърна лице в извивката на шията му и притисна длан до гърдите му. Тя знаеше къде всъщност се развива историята.
— И те се съгласили. Искам да кажа, били от някакво градче в Охайо, в който имало само една гимназия. Не знаели нищо за истинския свят. Затова приели поканата на този човек — този непознат.
— И той ги убил?
— Всичките — кимна в мрака Маккейлъб. — Те тръгнали с него и никога не се завърнали. Първо открили бащата. Две нощи по-късно трупът му бил намерен от жабар, който търсел из тревата. Не било много далеч от рампите, от които потеглят онези лодки. Бил убит с един изстрел в гърба и изхвърлен от лодката.
— Ами момичетата?
— На местните шерифи им трябвали два дни, за да идентифицират бащата и да открият следите му до „Морски бриз“. Когато не успели да открият жената и децата, шерифите отново отишли в блатата с хеликоптери и още лодки. Открили другите три трупа насред пустошта, на място, наречено Дяволския зандан. Насилвал и трите. После ги завързал за бетонни блокове и ги хвърлил във водата. Били живи. Удавил ги.
— О, Господи…
— В онзи ден Господ не бил там. Накрая заради газовете от разлагането труповете изплували на повърхността, въпреки бетонните блокове.
Маккейлъб замълча.
— Приблизително по това време поискаха помощ от бюрото и аз отидох там заедно с още един агент на име Уолинг. Нямаше за какво да се хванем. Направихме психологически портрет — разбирахме, че е някой, който отлично познава блатата. На повечето места водата е дълбока около метър. Но жените били изхвърлени на дълбоко. Трябва да е знаел за това място. Дяволския зандан. Беше нещо като вдлъбнатина или метеоритен кратер.
Маккейлъб гледаше в мрака към тавана, но виждаше собствената си ужасна картина на събитията, развили се в Дяволския зандан. Тази картина никога не бе напускала тъмните кътчета на ума му.
— Беше ги съблякъл, взел бижутата им, всичко, по което можехме да ги идентифицираме. Но когато успяха да отворят дланта на Обри-Лин, открихме сребърна верижка с разпятие. Някак си го бе скрила от него. Навярно до последния си дъх се беше молила.
Маккейлъб се замисли за историята и за въздействието й върху него. Тя бе продължила да резонира в живота му. Също като прилива, който леко и ритмично повдигаше яхтата. Историята винаги беше присъствала. Знаеше, че няма нужда да поставя снимката над бюрото си като икона. Никога нямаше да забрави лицето на онова момиче. Сърцето му беше започнало да умира заедно с него.
— Хванаха ли го? — попита Грасиела.
— Не. Провериха регистъра в „Морски бриз“ и издириха всички. Но не успяха да открият един човек. Беше се регистрирал като Ърл Ханфърд, но името беше измислено. Следата свършваше там… докато той не прати записа.
За миг настана тишина.
— Получи го детективът от шерифското управление, който водеше разследването. Семейството имало видеокамера. Взело я със себе си. Записът започва с много радостни сцени и усмивки. Дисни Уърлд, плажът, после блатата. След това убиецът започнал да записва… всичко. Беше с черна качулка и не успяхме да го идентифицираме. Не беше заснел и достатъчно от лодката. Знаел е какво върши.
— Гледа ли го?
Маккейлъб кимна. Той се освободи от Грасиела и седна отстрани на леглото с гръб към нея.
— Имаше пушка. Те правеха каквото им кажеше. Всякакви неща… двете сестри… заедно. Други неща. И въпреки това ги уби. Той… о, мамка му…
Маккейлъб поклати глава и разтри лицето си с длани. Усети топлата й длан на гърба си.
— Блоковете, за които ги завърза, не бяха достатъчно тежки, за да ги повлекат към дъното. Те се съпротивляваха, нали разбираш, на повърхността. Той ги наблюдаваше и записваше. Това го е възбуждало. Мастурбирал, докато ги е гледал да потъват.
Грасиела тихо заплака. Прегърна я.
— Записът беше последната вест от него. Сега е някъде там, на свобода. Още един.
Маккейлъб погледна към нея в мрака.
— Това е историята.
— Трябвало е да понесеш всичко това…
— Сега и ти го носиш…
Тя изтри сълзите от очите си.
— Тогава си престанал да вярваш в ангели, нали?
Маккейлъб кимна.
Час преди разсъмване Маккейлъб стана и се върна на неудобното си легло в трапезарията. Бяха прекарали нощта в разговори, прегръдки и целувки, но не се любиха. Когато се пъхна в спалния си чувал, не успя да заспи. Продължаваше да си припомня подробностите от часовете, които току-що бе прекарал заедно с Грасиела, допира на топлите й длани до кожата му, мекотата на гърдите й до устните му, вкуса на нейните устни. И в миговете, в които се отклоняваше от чувствените спомени, той си мислеше за историята на Обри-Лин.
На сутринта не разговаряха за случилото се през нощта. Грасиела се държеше така, сякаш не е имало среща. Едва по-късно, докато пържеше яйца, Маккейлъб отвори дума за техния случай.
— Когато се върнеш вкъщи, искам да направиш нещо за мен — каза Маккейлъб и погледна през рамо, за
