работата.
Маккейлъб си сложи чифт ръкавици и се спусна по скалите до водата. Само на няколко сантиметра под повърхността видя сребриста риба, която немощно се съпротивляваше. Той коленичи, намокри си обувките и панталоните, но успя да хване кордата на Реймънд. Издърпа рибата и я хвана за опашката точно пред задните перки. Накрая я извади и се покатери горе при Реймънд.
Рибата блестеше на слънцето като излъскан метал.
— Баракуда, Реймънд — каза Маккейлъб и я повдигна. — Само виж какви зъби има.
22.
Денят мина добре. Реймънд хвана две баракуди и бял костур. Първата риба бе най-голяма и най- вълнуваща, макар че втората се хвана на кукичката, докато обядваха, и едва не издърпа пръта във водата. Върнаха се в късния следобед и Грасиела отведе Реймънд в предното помещение да подремне. Маккейлъб използва това време, за да измие риболовните си принадлежности с маркуча на кърмата. Когато Грасиела се върна горе и двамата останаха сами, седнали на столове на палубата, той изпита едва ли не физическа болка за студена бира.
— Беше чудесно — каза Грасиела.
— Радвам се. Ще останете ли за вечеря?
— Разбира се. И той иска да останем. Ужасно обича яхтите. И ми се струва, че утре пак ще поиска да иде за риба. Създал си чудовище.
Маккейлъб кимна с мисъл за предстоящата нощ. Изрекоха няколко минути на спокойна тишина, докато двамата наблюдаваха доковете. Съботите винаги бяха натоварени дни. Погледът на Маккейлъб не пропускаше нищо. Фактът, че Грасиела и Реймънд бяха на яхтата го караше да внимава за руснака, макар да смяташе, че вероятността Болотов да се появи е съвсем малка. В кабинета Толивър той го бе съборил на земята и ако искаше да нарани, можеше да го направи тогава. Но мисълта за Болотов отново му припомни за случая.
— Нека те попитам нещо — каза Маккейлъб. — Ти дойде за първи път при мен миналата събота. Но материалът във вестника се появи една седмица преди това. Защо си чакала цяла седмица?
— Изобщо не съм чакала. Не знаех за статията. Една приятелка на Глори от вестника ми позвъни, за да ми каже, че я прочела и се чудела дали ти си онзи, който е получил сърцето й. Тогава отидох в библиотеката и прочетох материала. Дойдох тук на следващия ден. Той кимна.
— Онези кашони там долу… — започна Грасиела.
— Какви кашони?
— Върху бюрото. Твоите случаи ли са?
— Да, стари материали.
— Познах някои от имената, написани на тях. Споменаваха се в статията. Лутър Хач — спомних си за него. И за Кодовия убиец. Защо са го нарекли така?
— Защото той — ако е бил мъж — ни оставяше или ни пращаше съобщения, който винаги имаха отдолу един и същи номер.
— И какво означаваше той?
— Не успяхме да разберем. Не успяха да го дешифрират най-добрите специалисти от бюрото и дори хората от Управлението за национална сигурност. Аз лично смятам, че изобщо не означаваше нищо. Не беше код. Просто неизвестният субект ни дразнеше, караше да се въртим в кръг… девет-нула-три, четири- седем-две, пет-шест-осем.
— Това ли е кодът?
— Това е номерът. Както казах, мисля, че не беше никакъв код.
— И във Вашингтон ли решиха така?
— Не. Те не се отказаха. Бяха сигурни, че означава нещо. Смятаха, че може да е номерът на социалната му осигуровка. Нали разбираш, с разбъркани цифри. Компютърът им даде всички комбинации и те получиха имената. Хиляди. Провериха ги всички с компютрите си.
— И какво търсеха?
— Криминални досиета, профилни съответствия… всичко това беше едно голямо гонене на Михаля. Неизвестният субект не беше в списъка. Изобщо не успяхме да открием Кодовия убиец.
Маккейлъб чу далечен звук на хармоника и погледна към „Дабъл-даун“. Локридж бе там и свиреше.
— Само веднъж ли ти се е случвало?
— Искаш да кажеш, когато не сме успели да хванем престъпника ли? Не. За съжаление много от тях се измъкват. Но в случая с Кодовия убиец го приех лично. Той ми прати три писма. Неизвестно защо ме мразеше.
— Какво е правил с хората, които…
— Кодовия убиец убиваше по много различни начини и без никаква ясна система. Мъже, жени, дори едно малко дете. Застрелваше ги, намушкваше ги с нож, удушваше ги. Нямаше за какво да се хванем.
— Тогава откъде знаеш, че всеки път е бил той?
— Той ни го съобщаваше. С писмата с кода, оставени на местопрестъплението. Разбираш ли, нямаше значение кои са жертвите. Те бяха само обекти, чрез които можеше да упражнява власт и да се подиграва на властите. Убиец с комплекс за малоценност. Имаше един друг убиец, Поета. Той беше пътешественик и действаше из цялата страна преди няколко години.
— Спомням си. Измъкнал се е тук, в Лос Анджелис, нали така?
— Да. И той беше убиец с комплекс за малоценност. Разбираш ли, като оставиш фантазиите и методите им, тези хора много си приличат. Поета се наслаждаваше да наблюдава безпомощните ни действия. Кодовия убиец беше същият. Обичаше да дразни ченгетата по всякакъв начин.
— Но после просто е престанал?
— Или е умрял, или са го вкарали в затвора за нещо друго. Или се е преместил другаде и е започнал да действа по нов начин. Тези типове просто не могат да се откажат.
— А какво направи в случая Лутър Хач?
— Свърших си работата. Не мислиш ли, че би трябвало да разговаряме за нещо друго?
— Съжалявам.
— Няма нищо. Просто… Не зная, не обичам старите истории.
Искаше му се да й разкаже за сестра й и за последните новини по случая, но се отказа.
За вечеря Маккейлъб опече хамбургери и баракуда. Реймънд гореше от нетърпение да опита рибата, която беше уловил, но после острият й вкус не му допадна. Нито пък на Грасиела, макар че на Маккейлъб му хареса.
След вечеря тримата отново се разходиха до магазина за сладолед и после край магазините по „Кабрило У ей“. Когато се върнаха на яхтата, вече бе тъмно. Доковете отново бяха потънали в тишина. Грасиела съобщи на Реймънд лошата новина.
— Реймънд, денят беше уморителен и трябва да си лягаш — нежно каза тя. — Ако си послушен, утре преди да си тръгнем, можеш пак да идеш за риба.
Момчето погледна към Маккейлъб.
— Тя е права Реймънд — каза той. — Утре сутринта пак ще те заведа там. Ще хванем още риба. Става ли?
Момчето колебливо се съгласи и Грасиела го отведе долу в стаята му. Поиска да вземе със себе си рибарския си прът. Нямаше възражения.
На яхтата имаше две отоплителни печки и Маккейлъб ги беше поставил в стаите на Грасиела и Реймънд. Знаеше, че през нощта може да стане студено.
— А ти с какво ще се топлиш? — попита го Грасиела.
— Ще се оправя. Ще спя в спалния си чувал. Навярно ще ми е по-топло, отколкото на вас.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм.
Той ги остави и се качи горе да чака Грасиела. Наля в чашата й остатъка от санфордското вино. После я
