отнесе заедно с кутия кола на кърмата. Тя излезе десетина минути по-късно.
— Захладняло е — каза Грасиела.
— Да. Мислиш ли, че с печката ще му е добре?
— Да, всичко е наред. Заспа веднага.
Маккейлъб й подаде виното и тя се чукна в кутията му с кола.
— Благодаря ти — рече Грасиела. — Днес Реймънд си прекара чудесно.
— Радвам се.
Той отново се чукна с нея. Знаеше, че по някое време най-после трябва да й разкаже за разследването, но не искаше да разваля момента. И за втори път го отложи.
— Кое е онова момиче на снимката на бюрото ти?
— Кое момиче?
— Прилича на снимка от училищен годишник или нещо подобно. Залепена е на стената над бюрото в стаята на Реймънд.
— А… това е просто… това е просто един човек, за когото искам винаги да си спомням. Тя е мъртва.
— Искаш да кажеш, че е от някое разследване или че си я познавал?
— От разследване.
— На Кодовия убиец ли?
— Не, много преди това.
— Как се казва?
— Обри-Лин.
— Какво се е случило?
— Нещо, което не би трябвало да се случва с никого. Хайде да не говорим за това точно сега.
— Добре. Извинявай.
— Няма нищо. И без това трябваше да я сваля преди да дойде Реймънд.
Маккейлъб не легна в спалния чувал. Просто се зави с него и се отпусна по гръб с ръце под главата. Знаеше, че би трябвало да е уморен, но не беше. През главата му минаваха много мисли, от съвсем тривиални до смразяващи. Мислеше си за печката в стаята на момчето. Знаеше, че е безопасна, но въпреки това се тревожеше. Разговорът на вълнолома го бе накарал да се замисли за баща си в болничното легло. Отново му се искаше да е върнал стареца да умре у дома си. Спомняше си как изкара яхтата след церемонията в Дескансо Бийч и обиколи Каталина, като разпръскваше праха малко по малко.
Но тези спомени и грижи само го разсейваха от мислите му за Грасиела. Вечерта не завърши както трябва, след като споменаха името на Обри-Лин Шоуиц. Споменът го беше разстроил и той престана да разговаря. Грасиела го бе омаяла. Искаше я и се надяваше да завършат вечерта заедно. Но лошите спомени попречиха.
Усещаше, че приливът леко надига и спуска яхтата. Въздъхна с надеждата да изгони демоните и се намести на тънката възглавница. По средата на набързо приготвеното легло нещо се беше набръчкало и го дразнеше. Помисли си дали да не стане и да пийне портокалов сок, но се страхуваше, че може да не остане достатъчно за гостите на сутринта.
Накрая реши да слезе долу и да си измери температурата и кръвното. Старият начин за убиване на времето. Така щеше да си намери работа, може би дори да се умори и най-после да заспи.
Беше включил нощна лампа в контакта над умивалника, в случай че Реймънд иска да иде до тоалетната. Реши да не пали лампата на тавана и застана в сумрака с термометър под езика си. Погледна към тъмното си отражение и видя, че торбичките под очите му са станали по-големи.
Трябваше да се надвеси над мивката и да приближи термометъра до лампичката, за да го види. Като че ли имаше лека треска. Свали таблицата от стената и записа датата и часа. Вместо тире вписа 37.2°. Докато връщаше таблицата на място, Маккейлъб чу, че вратата на главната каюта се отваря към коридора.
Изобщо не беше затварял вратата на тоалетната. Погледна по тъмния коридор и видя, че Грасиела наднича от прага на стаята си. Виждаше лицето и голото й ляво рамо. Двамата заговориха шепнешком.
— Добре ли си?
— Да. А ти?
— Чудесно. Какво правиш?
— Не можах да заспя. Просто си мерех температурата.
— Имаш ли треска?
— Не… добре съм.
Сети се, че е само по боксерки. Скръсти ръце и вдигна длан да потърка брадичката си, но всъщност просто се опитваше да скрие грозния белег на гърдите си.
Известно време те мълчаливо се гледаха. Маккейлъб разбра, че прекалено дълго търка брадичката си. Отпусна ръце и видя погледът й върху гърдите си.
— Грасиела…
Не успя да довърши. Тя бавно отвори вратата и Маккейлъб видя розова копринена нощница, изрязана високо на хълбоците. Беше прекрасна в нея. За миг двамата останаха неподвижни. Грасиела продължаваше да се държи за вратата, сякаш леките поклащания на яхтата можеха да я съборят. След миг излезе в коридора и направи крачка към него. Той протегна ръка и нежно я погали. После я притегли към себе си.
— Можеш ли да го правиш? — промълви Грасиела, притиснала лице в него.
— Нищо няма да ми попречи — отвърна той.
Влязоха в стаята й. Той остави гащетата си на пода и легна при нея, докато тя разкопчаваше нощницата си. Чаршафите и одеялото вече бяха попили аромата й на ванилия. Качи се отгоре й и тя го притегли към себе си с дълга целувка. Той спусна лице надолу и целуна гърдите й. Носът му откри мястото точно под шията й, където беше докоснала парфюма до кожата си. Богатият мускусен аромат го изпълни и той отново притисна устни към нейните.
Грасиела пъхна ръка между телата им и притисна топлата си длан към гърдите му. Той усети, че тялото й се напряга и отвори очи.
— Почакай, Тери — прошепна тя.
Маккейлъб замръзна и се повдигна на една ръка.
— Какво има?
— Мисля, че… Струва ми се, че не трябва. Съжалявам.
— Защо не трябва?
— Не знам.
Тя се изплъзна изпод него и той нямаше друг избор, освен да я пусне.
— Грасиела?
— Не е заради теб, Тери. Заради мен е. Аз… просто не искам да бързаме.
Тя лежеше настрани и скрила поглед от него.
— Заради сестра ти ли? Защото имам нейното…
— Не, не е това… Е, може би малко. Просто ми се струва, че трябва да помислим повече за това.
Тя протегна ръка назад и го погали по бузата.
— Извинявай. Зная, че не трябваше да те каня и после да се държа така…
— Не искам да правиш нещо, което после ще те направи нещастна. Ще се прибирам.
Понечи да се изтърколи от леглото, но тя го задържа за ръката.
— Не, недей да си тръгваш. Полежи тук с мен. Не искам още да си тръгваш.
Маккейлъб се върна на леглото и постави глава до нейната. Изпитваше странни чувства. Макар че очевидно беше отблъснат, това не го дразнеше. Усещаше, че ще настъпи и техният миг. Можеше да чака. Чудеше се колко време може да остане с нея, преди да му се наложи да се върне в спалния си чувал.
— Разкажи ми за момичето — помоли го тя.
— Какво? — смутено попита той.
— Момичето от снимката над бюрото ти.
— Историята не е приятна, Грасиела. Защо искаш да я чуеш?
