телефон, но първо трябваше да види дали ще успее да разбере кой е в заседателната зала. Знаеше, че Джай Уинстън е там, навярно също Аранго и Уолтърс. Но подозрението му, че Върнън Карътърс е открил балистичен аналог му подсказваше, че вътре е и някой от бюрото.
Докато минаваха бавно през паркинга, Маккейлъб оглеждаше задните леви прозорци на всички автомобили. Накрая в третия ред видя онова, което търсеше.
— Почакай тук, Бъди.
Спряха зад метално син форд „ЛТД“. На задния ляв прозорец имаше издайнически стикер с код. Това бе кола на бюрото. На входа на гаража във федералната сграда в Уестууд лазерен детектор проверяваше щрих кода и вдигаше стоманената врата, за да пусне автомобилите след края на работното време.
Маккейлъб излезе и се приближи до форда. Нямаше други външни белези, които да му помогнат да идентифицира пристигналия агент. Но човекът от ФБР го беше облекчил. Шофирайки на изток срещу изгряващото слънце, той бе свалил сенника. Всички агенти, които Маккейлъб познаваше, държаха служебната си карта за бензин на сенника. И този не правеше изключение. Записа си серийния й номер. После се върна в колата на Локридж.
— Какво му е на онзи форд? — попита Бъди.
— Нищо. Да вървим.
— Накъде?
— Да намерим телефон.
— Трябваше да се сетя.
Пет минути по-късно стигнаха до сервиз с няколко външни телефона. Локридж изключи двигателя и си свали прозореца, за да може да подслуша разговора. Преди да излезе, Маккейлъб отвори портфейла си и му даде двайсетдоларова банкнота.
— Иди да налееш бензин. Струва ми се, че пак ще ходим в пустинята.
— Мамка му.
— Каза, че си свободен цял ден.
— Така е, но на кого му се ходи в пустинята? Нямаш ли някаква работа и на брега, а?
Маккейлъб просто се засмя и излезе от автомобила с бележник в ръка.
Позвъни в оперативното бюро в Уестууд и помоли да го свържат с гаража. Отговориха му на дванайсетото иззвъняване.
— Г’ража.
— Кой е там?
— Руфъс.
— А, добре — каза Маккейлъб. Спомняше си го. — Руфъс, тук е Конви от петнайсета. Искам да те питам нещо.
— Давай, човече.
Съзнателно фамилиарният тон на Маккейлъб очевидно беше подействал. Спомняше си Руфъс и неговият коефициент на интелигентност никога не му бе правил голямо впечатление. Това се отразяваше и в лошата поддръжка на служебните автомобили.
— Намерих на пода карта за бензин и би трябвало да е от колата на някой от нашите. Кой има карта номер осемдесет и едно? Можеш ли да провериш?
— Хм… осем’сет и едно ли?
— Да, Руф, осем едно.
Последва мълчание, докато монтьорът очевидно търсеше данните.
— Ами, това е Спенс Загубеняка. Негова е.
Маккейлъб не отговори. Гилбърт Спенсър беше вторият по ранг агент в Лос Анджелис. Въпреки статуса му Маккейлъб нямаше високо мнение за способностите му като ръководител на разследване. Но фактът, че е на среща с Джай Уинстън, нейния капитан и Бог знае кой още в шерифското управление, му дойде като гръм от ясно небе. Започна да разбира по-добре защо са го елиминирали от случая.
— Ало?
— Хм, да, Руфъс, много ти благодаря. Това е номер осемдесет и едно, нали така?
— А-ха. Да, бе, картата на агент Спенс.
— Добре, ще му я върна.
— Не зная. Виждам, че колата му я няма в момента.
— Добре, не се тревожи. Благодаря, Руфъс.
Маккейлъб затвори и незабавно набра номера на Върнън Карътърс във Вашингтон. Беше време за обед и той се надяваше да не го изпусне.
— Тук е Върнън.
Маккейлъб облекчено въздъхна.
— Обажда се Тери.
— По дяволите, къде се загуби бе, човек? В събота се опитах да ти съобщя страхотни новини, а на теб ти трябваха цели два дни, за да ми позвъниш.
— Зная, зная. Прецаках се. Но научих, че си открил нещо.
— Проклета работа.
— Какво, Върнън?
— Трябва да внимавам. Имам чувството, че достъпът до тази информация е ограничен и твоето име не е в списъка.
— Да, зная. Вече го разбрах. Но това си е моята кола, Върнън, и никой няма да замине с нея без мен. Затова ще ми кажеш какво толкова си открил, че заместник-шефът на оперативното бюро в Лос Анджелис е излязъл от малкия си офис и е тръгнал да действа навън, навярно за първи път тази година.
— Разбира се, че ще ти кажа. Какво ще ми направят? Ще ме изритат оттук и после ще трябва да ми плащат двойна тарифа, за да свидетелствам във всички случаи, които съм разкрил ли?
— Казвай тогава.
— Е, този път наистина си уцелил десетката. Направих лазерен профил на куршума, който ми прати онази Уинстън, и получих осемдесет и три процентов аналог — доста голям фрагмент, който са извадили от главата на някой си Доналд Кениън през ноември. Ето защо заместник-шефът на оперативното бюро се е разработил толкова.
Маккейлъб подсвирна.
— По дяволите, не точно на ухото ми, човече — изрева Карътърс.
— Извинявай. Куршумът деветмилиметров ли е бил? С метална гилза, от обикновените?
— Не, всъщност е бил дум-дум. Нали ги знаеш?
— Естествено, От онези, с които улучиха Рейгън в „Хилтън“, нали?
— Точно така. С малък заряд на върха. Куршумът би трябвало да се взривява на парчета. Но при Рони е дефектирал. Извадил е късмет. За разлика от Кениън.
Маккейлъб се опита да реши какво може да означава това. Един и същи пистолет, „ХК П7“, бе използван в три убийства — Кениън, Кордел и Торес. Но между Кениън и Кордел мунициите се бяха променили. Защо?
— А сега запомни — рече Карътърс, — не си го чул от мен.
— Ясно. Но ми кажи нещо. Какво направи, след като откри аналога? При Левин ли отиде, или първо си се поразтършувал малко?
Джоъл Левин беше официалният шеф на Карътърс.
— Въпросът ти всъщност е дали имам да ти пратя нещо, нали?
— Прав си. Ще ти съм много благодарен, ако ми пратиш нещо.
— Вече го направих. Пуснах го по бързата поща още в събота преди от вентилатора да се разхвърчат лайна. Разпечатах всичко, каквото имаше в компютъра. Ще получиш цялата вътрешна информация. Би трябвало да пристигне днес или утре. Някой ден ще трябва да ми се отблагодариш, като ме вземеш на риба, човече.
— Готово.
— И не си получил нищо от мен.
— Чист си, Върнън. Няма нужда да ми го казваш.
