жертви да са пресекли пътя на престъпника по различно време, но трябва да проверя всичко и тъкмо затова ви показах снимката. Сигурна ли сте, че не я познавате?
— Сигурна съм.
— Дали през седмиците преди убийството съпругът ви не е имал някаква причина да ходи в „Канога парк“?
— Поне аз не зная.
— Дали е имал някакви отношения с „Лос Анджелис таймс“? И по-конкретно, някаква причина да ходи в печатницата в Чатсуърт?
Отново получи отрицателен отговор.
— Имал ли е някакви проблеми в службата? Нещо, за което може да е искал да разговаря с репортер?
— Какво например?
— Не зная.
— Тя репортерка ли е била?
— Не, но е работила на място, където е имало репортери. Може пътищата им с убиеца да са се пресекли там.
— Ако нещо го безпокоеше, Джими щеше да ми каже. Винаги споделяше с мен.
— Добре. Разбирам.
Следващите петнайсет минути Маккейлъб й задаваше въпроси за всекидневния живот на съпруга й и за работата му през седмиците преди убийството. Запълни със записки три страници от бележника си, но още докато пишеше, разбираше, че няма да му помогнат. Джими Кордел изглеждаше човек, който беше работил много и бе прекарвал повечето си свободно време заедно със семейството си. През седмиците преди смъртта си той беше инспектирал участъци от акведукта предимно в централната част на щата и съпругата му смяташе, че изобщо не е ходил на юг. Според нея той не бе посещавал Долината или други части на града още отпреди Коледа.
Маккейлъб затвори бележника си.
— Благодаря, че ми отделихте от времето си, госпожо Кордел. Последният ми въпрос е дали липсва някоя от вещите на съпруга ви?
— От вещите му ли? Какво искате да кажете?
Амилия Кордел придружи Маккейлъб до шевролета. Вече бяха разговаряли за дрехите и бижутата на мъжа й. Не липсвало нищо, точно както очевидно свидетелстваше записа от банкомата. Следователно оставаше автомобилът.
— Никой ли не го е отварял? — попита той, докато Амилия отключваше вратата.
— Аз го докарах от шерифското управление. Всъщност никога преди това не съм го използвала. Джими го купи само за работа. Каза, че ако започнем да го използваме за друго, няма да може да отбие нищо от данъците. Не съм го карала, защото е прекалено висок за мен.
Маккейлъб кимна и се наведе през отворената предна лява врата. Задната седалка бе вдигната и багажното отделение беше пълно с измерваща апаратура, сгъваема масичка и други инструменти. Маккейлъб бързо се отказа от тях. Това бе оборудване, нищо лично.
Съсредоточи се върху предната част на колата. Пътен прах покриваше всичко. Кордел трябва да беше шофирал в пустинята със свалени прозорци. Маккейлъб отвори с един пръст джобчето на вратата и видя, че е пълно със сервизни квитанции. Вътре също имаше малък бележник, на първата страница на който се виждаха изминати километри, дати и посетени обекти. Извади бележника и прелисти страниците, за да провери дали има пътувания до Уест Вали и конкретно до Чатсуърт и „Канога парк“. Нямаше. Изглежда Амилия Кордел бе права.
Маккейлъб свали левия сенник и откри две сгънати карти. Извади ги, излезе от колата и ги разтвори върху предния капак. Едната показваше бензиностанциите в Централна Калифорния, на другата беше представен акведуктът и многобройните пътища към него. Маккейлъб търсеше необичайни бележки, които Кордел можеше да е оставил върху картите, но не откри нищо.
После седна пред волана и се огледа. Забеляза огледалото и попита Амилия Кордел дали съпругът й е закачвал някакви дреболии по него. Жената му отговори, че не си спомня да е имало нещо.
Провери жабката и таблото. Намери документи и няколко касети, химикалки и механични моливи, както и отворени писма. Кордел харесвал кънтри музика. Като че ли всичко си беше на мястото. Нищо не му идваше наум.
— Знаете ли дали е използвал определен вид химикалка или молив? Например химикалка, която са му подарили или нещо подобно?
— Мисля, че не. Поне не се сещам.
Маккейлъб свали ластика, който придържаше писмата, и прегледа пликовете. Очевидно бе служебна поща, съобщения за заседания, доклади по проблеми, свързани с акведукта. Амилия Кордел мълчаливо го наблюдаваше.
В отвореното отделение между седалките имаше пейджър и слънчеви очила. Когато спрял при банкомата, Кордел е бил на път за вкъщи. Това обясняваше защо не е носил очилата, но не и пейджъра.
— Госпожо Кордел, знаете ли защо е тук пейджърът? Защо съпругът ви не го е носил?
Тя се замисли за миг, после отвърна:
— Обикновено по време на дълги пътувания не го държеше закачен на колана си, казваше, че не му бил удобен. Че му се забивал в бъбреците. На няколко пъти се случваше да го забравя. Нали разбирате, да го оставя в колата.
Маккейлъб кимна. Докато мислеше какво му остава да провери, задната врата внезапно се отвори и вътре надникна Бъди Локридж.
— Какво става?
Маккейлъб примижа на слънцето, което блестеше над рамото на Бъди.
— Почти свърших, Бъди. Защо не почакаш в колата?
— Заболя ме задникът от седене. — Той погледна към Амилия Кордел и кимна. — Извинете, госпожо.
Появата му ядоса Маккейлъб, но той го представи като свой колега.
— Та какво значи търсим? — попита Бъди.
— Ние ли? Просто търся нещо, което го няма. Защо не ме почакаш в колата?
— Например нещо, което може да е било взето. Ясно.
Той свали десния сенник. Маккейлъб вече го бе проверил и там нямаше нищо.
— Вече търсих, Бъди. Защо не…
— Какво е имало там? Снимка ли?
Локридж посочи към таблото. Маккейлъб проследи показалеца му, но не видя нищо.
— За какво говориш?
— Ето там. Виждаш ли праха? Като че ли е имало снимка или нещо друго. Може да е държал там пропуск за паркинг.
Маккейлъб отново погледна, но пак не видя нищо. Завъртя се надясно и после обърна глава към таблото.
И тогава видя.
Върху прозрачната пластмаса на спидометъра и другите уреди имаше пласт прах. Отстрани на пластмасата ясно се очертаваше чист правоъгълник. Съвсем скоро оттам бяха свалили нещо. Маккейлъб разбра, че е имал невероятен късмет. Навярно изобщо нямаше да го забележи. Защото се виждаше откъм дясната седалка и под коса слънчева светлина.
— Госпожо Кордел? — каза той. — Бихте ли заобиколили отсам, за да погледнете през другата врата?
— Съпругът ви имал ли е тук ваша снимка, или на децата?
Тя бавно поклати глава.
— Божичко, всъщност, не зная. Имаше снимки, но просто не зная къде ги държеше. Може да е имало.
