Вашингтон и му съобщих.
— Страхотно. Каза ли на Аранго?
Уинстън се намръщи и поклати глава.
— Останах с впечатлението, че Аранго не проявява интерес към каквато и да било идея, щом идва от теб. Не му казах.
Маккейлъб кимна, отдаде й чест и се насочи към изхода. Мина през паркинга и потърси с поглед форда на Бъди Локридж. Преди да успее да го открие, до него спря друга кола. Маккейлъб се вгледа. От предната дясна седалка го гледаше Аранго.
Маккейлъб се приготви за подигравките на детектива.
— Какво има? — попита той, като продължаваше да върви. Автомобилът се движеше успоредно с него.
— Нищо — отвърна Аранго. — Просто исках да ти кажа, че ни изнесе страхотно представление. Супер.
— Много смешно, Аранго.
— Просто отбелязвам, че малкият ти сеанс ни струва свидетел, заподозрян, когото навярно изобщо не е трябвало да подозираме, и не ни даде нищо.
— Имаме повече, отколкото преди… И никога не съм твърдял, че Ноуан ще ни даде адреса на убиеца.
— Да бе, вече разбрахме какво означава онзи надпис „ОК“ на шапката. „Онези кретени“ — навярно така си мисли за нас убиецът.
— В такъв случай трябва да си го е мислил преди вечерта на убийството.
Аранго нямаше какво да му отговори.
— Знаеш ли — продължи Маккейлъб, — би трябвало да помислиш за твоята свидетелка. Елън Тейф.
— Да хипнотизирам и нея ли?
— Точно така.
Аранго излая на Уолтърс да спре колата. Изскочи навън и се приближи до него така, че Маккейлъб можеше да усети дъха му. Предположи, че детективът държи в жабката бутилка бърбън.
— Чуй ме, човече от ФБР, стой надалеч от свидетелката ми, мамка ти. Стой надалеч от случая ми.
Когато свърши, той не отстъпи назад. Просто стоеше пред него и миризмата на уиски изгаряше ноздрите на Маккейлъб. Маккейлъб му се усмихна и бавно кимна, сякаш току-що е научил страхотна тайна.
— Сериозно си се уплашил, нали? — попита той. — Уплашил си се да не разкрия убиеца. Изобщо не ти пука за случая, за убитите хора. Просто не искаш аз да постигна онова, което ти не можеш.
Аранго не каза нищо.
— Продължавай да се страхуваш, Аранго.
— Защото ще решиш случая ли?
Детективът пресилено се засмя.
— Не. Защото ще ти издам малка тайна — отвърна Маккейлъб. — Нали знаеш за Глория Торес? Жертвата, за която не даваш и пукната пара. Аз получих нейното сърце.
Той посочи с ръка към гърдите си и отново погледна към детектива.
— Получих сърцето й. Жив съм, защото тя е мъртва. И по този начин тясно съм свързан със случая. Не ми пука за чувствата ти, Аранго. Изобщо не ме интересува дали ще ти се пречкам на пътя. Ти си задник и това е чудесно, остани си задник. С това завършвам. Но няма да се откажа, докато не пипнем онзи тип. Не ми пука за теб или за когото и да било. Но ще участвам във всичко това чак до края.
Известно време двамата просто се гледаха. После Маккейлъб вдигна дясната си ръка и спокойно отблъсна Аранго от себе си.
— Трябва да вървя, Аранго. Ще се виждаме често.
18.
Сънува мрак. Движещ се мрак, като кръв във вода, с някакви периферни образи, които не можеше да различи.
На три пъти през нощта го събужда някаква вътрешна тревога. Сядаше в леглото толкова бързо, че му се завиваше свят, чакаше, вслушваше се и не чуваше нищо друго освен вятъра, който шумолеше сред мачтите на кея. Ставаше и проверяваше яхтата, оглеждаше доковете за Болотов, макар да си мислеше, че няма вероятност руснакът да се появи. После измерваше температурата и кръвното си налягане. Всеки път получаваше еднакви резултати и после се връщаше в тъмните води на все същия неясен сън.
В девет часа в петък сутринта го събуди телефонът. Беше Джай Уинстън.
— Буден ли си?
— Да. Просто днес я карам малко по-спокойно. Какво има?
— Какво има ли? Току-що ми позвъни Аранго и ми каза нещо, което наистина ме обезпокои.
— О, нима? И какво е то?
— Каза ми от кого си получил новото си сърце.
Маккейлъб разтри лицето си с длан. Бе забравил какво е казал на детектива.
— И защо това те безпокои, Джай?
— Защото ми се иска да ми беше казал всичко. Не обичам тайните, Тери. Онзи задник ми позвъни и ме накара и аз да се чувствам като задник, защото го научавам последна.
— Какво значение има дали си знаела или не?
— Тук става дума за сблъсък на интереси, нали така?
— Не. Не за сблъсък. Ако питаш мен, това е мотивация. Аз искам да пипнем онзи тип повече от вас. Безпокои ли те нещо друго? Заради Ноуан ли е?
— Не, не е заради това. Още снощи ти казах, че ще поема отговорността. Капитанът вече ми се накара, но продължавам да смятам, че е трябвало да го направим.
— Добре. Аз също.
Последва колебливо мълчание. Маккейлъб все още мислеше, че тя иска да му каже още нещо, затова изчака.
— Виж, просто недей да се изхвърляш, става ли? — рече Уинстън.
— Какво искаш да кажеш?
— Не съм сигурна. Не зная какво замисляш. И не искам да се тревожа заради тази твоя „мотивация“, както я наричаш.
— Разбирам те. Виж, Джай, през цялото време ти повтарям, че ако постигна нещо, то си остава за вас. Не съм променил мнението си.
— Добре тогава.
— Чудесно.
Той вече се канеше да затвори, когато чу гласа й.
— Между другото, днес пратих куршума на твоя човек. Ще го получи утре, ако работи в събота. Ако не, в понеделник.
— Добре.
— Ще ми съобщиш, ако открие нещо, нали?
— Той първо ще съобщи на теб. Ти му пращаш куршума.
— Не продавай на краставичар краставици, Тери. Той е твой човек, ще ти се обади. Само се надявам, че веднага след това ще се свърже и с мен.
— Ще се погрижа.
Маккейлъб отново понечи да затвори, но тя продължи.
— Какво ще правиш днес?
Въпросът го свари неподготвен.
— Ами… не зная. Не съм сигурен къде ще отида. Бих искал да разпитам свидетелите по случая Глория Торес, но Аранго ясно ме заплаши, ако се опитам да го сторя.
— И какво ти остава?
