— Ами бронята? Можеш ли да видиш предната броня?
— Да.
— Добре, искам да вземеш дистанционното и да увеличиш бронята. Можеш ли да видиш регистрационния номер?
— Не.
— Защо, Джеймс?
— Покрит е.
— С какво?
— Хм, отгоре му има тениска. Увита е около бронята, така че да скрива номера. Прилича на тениска.
Маккейлъб погледна към Уинстън и видя, че на лицето й е изписано разочарование. Той продължи:
— Добре, Джеймс, вземи дистанционното и увеличи вътрешността на колата, можеш ли да го направиш?
— Да.
— Колко души има в джипа?
— Един. Шофьорът.
— Чудесно, увеличи образа му. Кажи ми какво виждаш?
— Не мога.
— Защо? Какво има?
— Заради фаровете. Включил е на дълги. Блести много силно, не мога…
— Добре, Джеймс, сега искам да вземеш дистанционното. Започни да движиш образа назад-напред, докато не стигнеш до момента, в който най-добре виждаш шофьора. Кажи ми, когато си готов.
Маккейлъб отново погледна към Уинстън и тя повдигна вежди. И двамата знаеха, че съвсем скоро ще разберат дали си е струвало усилията.
— Ето — каза Джеймс.
— Добре, сега виждаш шофьора.
— Да.
— Кажи ни как изглежда. Какъв цвят е кожата му?
— Бял е, но носи шапка и периферията е спусната. Гледа надолу и периферията скрива лицето му.
— Цялото му лице ли?
— Не. Виждам устата му.
— Има ли брада или мустаци?
— Не.
— Виждаш ли зъбите му?
— Не, устата му е затворена.
— Виждаш ли очите му?
— Не. Пречи ми шапката.
Маккейлъб се отпусна назад и разочаровано въздъхна. Не можеше да повярва. Ноуан беше изключително подходящ за хипноза. Намираше се в дълбок транс и все пак не можеха да получат от него каквото искат — пряк поглед към шофьора.
— Добре, сигурен ли си, че няма друг момент, в който да го виждаш по-добре?
— Сигурен съм.
— Можеш ли да видиш част от косата му?
— Да.
— Каква е на цвят?
— Тъмна, навярно тъмнокестенява или черна.
— Колко е дълга?
— Изглежда ми къса.
— Ами шапката? Опиши шапката.
— Сива бейзболна шапка. Размито сива.
— Добре, има ли надпис или емблема на спортен клуб?
— Има нещо, някакъв символ.
— Можеш ли да го опишеш?
— Някакви букви една върху друга.
— Какви букви?
— Прилича на „К“, пресечено с „О“ отгоре. И после всичко е заобиколено с кръг — искам да кажа с овал.
Маккейлъб замълча за миг и се замисли.
— Джеймс — после каза той. — Ако ти дам лист, мислиш ли, че можеш да си отвориш очите и да нарисуваш този символ?
— Да.
— Добре, искам да си отвориш очите.
Маккейлъб се изправи. Уинстън вече беше обърнала нова страница на бележника, който държеше в ръце. Той го взе заедно с химикалката й и ги подаде на Ноуан.
Сега свидетелят бе отворил очи и безизразно гледаше към бележника, докато рисуваше. После го върна на Маккейлъб. Рисунката отговаряше на описанието — „К“ с „О“ отгоре. Буквите бяха заобиколени с овал. Маккейлъб подаде бележника обратно на Уинстън, която за кратко го вдигна към огледалния прозорец, за да го видят другите на монитора.
— Добре, Джеймс, това беше чудесно. Сега затвори очи и отново погледни към шофьора. Готов ли си?
— Да.
— Можеш ли да видиш ушите му?
— Едното. Дясното.
— Има ли нещо необичайно?
— Не.
— Ами под ухото му? Врата му, можеш ли да видиш врата му?
— Да.
— Нещо необичайно там? Какво виждаш?
— Хм, нищо. Хм, врата му. Просто врата му.
— От дясната му страна ли?
— Да, от дясната.
— Няма ли татуировка?
— Не. Няма татуировка.
Маккейлъб отново въздъхна. Току-що категорично бе елиминирал Болотов като заподозрян.
— Добре — примирено каза той, — ами ръцете му, можеш ли да видиш ръцете му?
— На волана са. Стиска волана.
— Забелязваш ли нещо необичайно? Нещо по пръстите му?
— Не.
— Няма ли пръстени?
— Не.
— Носи ли часовник?
— Часовник, да.
— Какъв е?
— Не мога да го видя. Виждам каишката му.
— Каква е каишката? Каква е на цвят?
— Черна е.
— На коя китка, на лявата или дясната?
— На… дясната. На дясната му китка.
— Добре, можеш ли да видиш и да опишеш дрехите му?
