— Само пуловера. Тъмен е. Тъмносин пуловер.
Маккейлъб се чудеше какво друго да го пита. Разочарованието, че до този момент не беше успял да открие нищо съществено, му пречеше да се съсредоточи.
— Предното стъкло, Джеймс. Има ли някакви стикери или нещо друго по предното стъкло?
— Ммм, не. Не виждам.
— Добре, хайде да погледнеш огледалото. Има ли нещо по него? Нещо да виси?
— Не виждам нищо.
Маккейлъб се отпусна на стола си. Това бе пълен провал. Бяха загубили Ноуан като потенциален свидетел в съда, бяха елиминирали потенциален заподозрян и единственият им резултат беше описанието на бейзболна шапка и джип без драскотина по него. Знаеше, че заключителната стъпка е да го насочи към момента, в който за последен път е зърнал отдалечаващия се „Чероки“, но щом предният номер бе покрит, най-вероятно същото щеше да се отнася и за задния.
— Добре, Джеймс, хайде да превъртиш напред до момента, в който джипът е минал покрай теб и ти показваш среден пръст на шофьора.
— Добре.
— Увеличи регистрационния номер. Можеш ли да го видиш?
— Покрит е.
— С какво?
— С хавлиена кърпа или тениска. Не съм сигурен. Като предния.
— Увеличи задната част на колата. Виждаш ли нещо необичайно?
— Ммм, не.
— Стикери по бронята? Или може би името на фирмата, от която е автомобилът е бил купен, на вратата?
— Не, няма нищо.
— Нещо по прозореца? Стикери?
Маккейлъб усети, че в собствения му глас се промъкват нотки на отчаяние.
— Не, нищо.
Той погледна към Уинстън и поклати глава.
— Нещо друго?
Тя поклати глава.
— Искаш ли да повикам художничката?
Уинстън отново поклати глава.
— Сигурна ли си?
Тя потрети жеста. Маккейлъб насочи вниманието си обратно към Ноуан.
— Джеймс, искам през следващите няколко дни да си помислиш за всичко, което си видял вечерта на 22 януари и ако ти дойде наум нещо ново, ако си спомниш някоя подробност, да позвъниш на детектив Уинстън.
— Добре.
— Сега ще преброя назад от пет и ти ще усетиш как се освежаваш, че започваш да се събуждаш и когато кажа едно, ще се събудиш окончателно. Ще си преизпълнен с енергия и ще се чувстваш така, сякаш си спал осем часа. Ще си буден чак докато стигнеш в Лае Вегас, но довечера няма да имаш никакви проблеми със заспиването. Разбра ли?
— Да.
Маккейлъб го извади от транса и Ноуан очаквателно погледна към Уинстън.
— Добре дошъл обратно — каза Маккейлъб. — Как се чувстваш?
— Чудесно, струва ми се? Как се справих?
— Беше страхотен. Спомняш ли си за какво разговаряхме?
— Да, мисля, че си спомням.
— Добре. Така и трябва. Запомни, ако се сетиш за нещо друго, позвъни на детектив Уинстън.
— Ясно.
— Е, да не те задържаме повече. Предстои ти дълъг път.
— Няма проблем, мислех си, че няма да свършим преди седем. Давате ми доста време.
Маккейлъб си погледна часовника, после отново към Ноуан.
— Сега е почти седем и половина.
— Какво?
Той си погледна часовника и на лицето му се изписа изненада.
— Подложени на хипноза, хората често губят представа за времето — обясни му Маккейлъб.
— Мислех си, че са минали само десетина минути.
— Това е нормално.
Двамата се ръкуваха и Уинстън изведе Ноуан навън. Маккейлъб седна на стола си и сключи ръце на тила си. Беше уморен до мозъка на костите си и му се искаше и той да е в състояние да се чувства като след осем часа сън.
Вратата на стаята се отвори и вътре влезе капитан Хичънс. Строгото изражение на лицето му не бе трудно за разтълкуване.
— Е, какво мислите? — попита той, когато седна до масата.
— Същото като вас. Провалихме се. Имаме по-добро описание на автомобила, но това ограничава възможностите ни само до десетина хиляди джипа. Същото се отнася за шапката.
— Ами… Молотов?
— Болотов.
— Няма значение. Предполагам, че вече сме го отписали.
— Така изглежда.
Хичънс стисна длани. След известно време на неловко мълчание Уинстън се върна и застана изправена с ръце в джобовете.
— Къде са Аранго и Уолтърс? — попита Маккейлъб.
— Тръгнаха си — отвърна тя. — Не останаха впечатлени.
Маккейлъб се изправи.
— Е, и аз ще си вървя. Мислите ли, че е възможно да получа записа или транскрипцията? Бих искал да го прегледам. Може да изскочи нещо.
— Джай може да ви направи копие. Имаме апарат за презапис. Но не виждам смисъл да продължаваме в тази насока. Човекът явно не е видял лицето на убиеца и регистрационните номера са били покрити. Какво друго може да се каже?
Маккейлъб не отговори. С това те приключиха разговора. Хичънс избута стола си обратно към своя офис и Уинстън поведе Маккейлъб към стаята с видеоапаратурата. Тя свали празна касета от лавицата и я вкара в апарата, свързан с видеото, записало хипнотичния сеанс.
— Виж, продължавам да смятам, че си струваше да опитаме — каза Маккейлъб, когато тя натисна бутона за презапис.
— Не се тревожи, струваше си. Просто съм разочарована от липсата на резултати и защото загубихме руснака, а не защото опитахме. Не зная какво мисли капитанът, а онези типове от лосанджелиското управление не ме интересуват. Това е.
Маккейлъб кимна. От нейна страна беше много мило да приема така нещата. В края на краищата, тя бе настояла да използват хипноза. А би могла да стовари цялата вина върху него.
— Е, ако Хичънс ти каже нещо, просто прехвърли всичко върху мен.
Уинстън не отговори. Тя извади касетата, пъхна я в картонената кутия и му я подаде.
— Ще те изпратя.
— Не, няма нужда. Знам пътя.
— Добре, Тери, обаждай се.
— Естествено. — Вече бяха излезли в коридора, когато Тери си спомни нещо. — Хей, приказва ли с капитана за онази идея — за програмата Дрога/Оръжие?
— А, да, ще го направим. Утре ще пратим пакета по експресен куриер. Свързах се с твоя човек във
