Когато Маккейлъб приближи, Бъди Локридж изскочи от форда. Тичешком заобиколи отпред колата и мина откъм страната на Маккейлъб.
— Господи, какво се е случило?
— Нищо. Допуснах грешка, това е.
— Изглеждаш ужасно.
— Вече съм добре. Да вървим.
Локридж отвори вратата пред него, после мина от другата страна и влезе в автомобила.
— Сигурен ли си, че си добре?
— Хайде, да вървим.
— Къде?
— Да намерим телефон.
— Ей там има един.
Той посочи към съседния ресторант. На стената до една от вратите имаше телефон. Маккейлъб излезе и бавно се насочи натам. Предпазливо гледаше надолу, за да не му се завие отново свят.
Позвъни на директния номер на Джай Уинстън, като очакваше да остави съобщение на телефонния секретар, но тя незабавно отговори.
— Аз съм, Тери. Мислех, че си в съда.
— Така е, но сега има обедна почивка. Трябва да се върна в два часа. Тъкмо се канех да ти телефонирам.
— Защо?
— Защото ще го направим.
— Кое?
— Ще хипнотизираме господин Ноуан. Капитанът подписа заповед и аз позвъних на Ноуан. Веднага се съгласи. Само иска да го направим тази вечер, защото заминава — връща се във Вегас, предполагам. Ще пристигне тук в шест. Ще успееш да стигнеш дотогава, нали?
— Ще стигна.
— Тогава се договорихме. Защо ме търсиш?
Маккейлъб се поколеба. Онова, което искаше да й каже, можеше да промени плановете за вечерта, но той знаеше, че не трябва да го отлага.
— Можеш ли до довечера да намериш снимка на Болотов?
— Вече имам. Искаш да я покажеш на Ноуан ли?
— Да. Току-що направих посещение на Болотов и той не реагира много добре.
— Какво се е случило?
— Скочи и избяга, преди да успея да му задам три въпроса.
— Майтапиш ли ме?
— Иска ми се да беше така.
— Ами алибито му?
— Изобщо не е солидно.
Маккейлъб предаде накратко разговора си с Толивър и после с руснака. Каза й, че трябва да пусне съобщение за издирване.
— Защо, да не би ти или Толивър да сте съобщили в полицията?
— Аз не, но Толивър каза, че ще съобщи за прозореца.
— Добре, ще обявя Болотов за издирване. Ти добре ли си? Гласът ти ми звучи напрегнат.
— Добре съм. Това променя ли нещата? Или уговорката за довечера си остава?
— Колкото до мен, уговорката си остава.
— Добре. Доскоро тогава.
— Виж, Тери, не възлагай прекалено много надежди на Болотов, разбираш ли ме?
— Мисля, че има голяма вероятност да е нашият човек.
— Не зная. Ланкастър е доста далече от дома му. Не трябва да забравяш, че е съден. В състояние е и със сигурност би извършил онова, което е направил с теб, независимо дали е замесен в нашия скучай. Защото ако не е, сигурно е извършил нещо друго.
— Възможно е. Но продължавам да смятам, че е той.
— Е, може би Ноуан ще потвърди предположението ти.
— Сега пък ти възлагаш прекалено големи надежди.
Маккейлъб затвори и спокойно се върна при форда. Влезе вътре и извади от кожената чанта на пода пътническия несесер, който винаги носеше със себе си. Вътре имаше лекарства за няколко дни и няколко термометъра за еднократна употреба. Разкъса опаковката на един от тях и го пъхна в устата си. Докато чакаше, даде знак на Локридж да запали двигателя. После протегна ръка и включи климатика.
— Чист въздух ли искаш? — попита Бъди.
Маккейлъб кимна и Локридж го усили.
Три минути по-късно Маккейлъб извади термометъра от устата си. Усети, че го облива страх, когато видя, че тънката червена нишка наближава трийсет и осем градуса.
— Да си вървим.
— Сигурен ли си?
— Да. Карай към доковете.
Докато Локридж насочваше форда на юг към магистрала 101, Маккейлъб включи вентилаторите от своята страна, така че студеният въздух да облива лицето му. Отвори нов термометър и го пъхна под езика си. Опита се да се успокои, като включи радиото, и погледна през прозореца. Две минути по-късно термометърът показваше по-нормална температура, но въпреки това продължаваше да има лека треска. Страхът му попремина. До този момент се справяше отлично. Явно покачването на температурата му се дължеше на спречкването с Болотов.
Реши да се върне на яхтата, да вземе аспирин и да си позволи дълга дрямка, преди да се приготви за хипнотизирането на Джеймс Ноаун. Другата възможност беше да телефонира на Бони Фокс. И знаеше, че в резултат щеше да се озове в болничното легло за неколкодневно наблюдение. Фокс си вършеше работата също толкова сериозно, колкото Маккейлъб смяташе, че върши своята. Тя нямаше да има никакви колебания. Щеше да го остави в „Сидърс“ поне седмица. Той със сигурност щеше да пропусне шанса си и да загуби набраната скорост, която беше единственото нещо, работещо в негова полза в това разследване.
16.
Неинформираните — а сред тях бяха много ченгета и агенти, с които Маккейлъб беше работил през годините — често разглеждаха хипнозата като форма на полицейски вудуизъм, средство, към което прибягваха само, ако са изчерпали всички други. Маккейлъб твърдо вярваше, че не е така. Според него хипнозата бе достоверен метод за проникване в дълбините на човешкия мозък. Винаги, когато нещо се объркваше, вината се оказваше в хипнотизатора, а не в науката.
Маккейлъб се изненада, когато Уинстън му каза, че е съгласна с разпита на Ноаун под хипноза. Беше му споменала, че такава възможност е била предлагана на два пъти по време на седмичните заседания в детективското бюро, когато разследването на случая Кордел бе започнало да буксува. Но предложенията изобщо не се реализирали поради две причини. Първата беше по-важна. Хипнозата често се използваше от полицията до началото на 80-те години, когато Върховният съд на Калифорния бе постановил, че свидетели, чиято памет е освежена по този начин, не могат да свидетелстват пред съда. Това означаваше, че винаги, когато решават дали да подложат даден свидетел на хипноза, детективите трябва да преценяват дали вероятният резултат оправдава загубата на един свидетел. Хипнозата не бе приложена в случая Кордел, тъкмо защото Уинстън и нейният капитан не желаеха да загубят единствения си свидетел.
Втората причина беше, че след постановлението на Върховния съд шерифското управление бе престанало да обучава детективи да използват хипноза. В резултат, повече от петнайсет години по-късно детективите, които притежаваха това умение, вече се бяха пенсионирали. В управлението не беше останал
