видеоредактиране. Банкс включи апаратурата, натисна един от бутоните и лявата вратичка за касетата се отвори.
— Сцената е доста неприятна — каза Маккейлъб. — Вижда се как застрелват един човек. Ако искате, излезте навън и аз ще превъртя касетата до кадъра, който искам да видя.
Банкс обмисли за миг предложението. Беше слаб, трийсетина годишен мъж с рядка коса, толкова изрусена, че изглеждаше почти бяла. Бе дълга отгоре и обръсната отстрани. Холивудска прическа.
— Виждал съм достатъчно ужасии — отвърна той. — Пуснете записа.
— Не мисля, че сте гледали такова нещо. Има разлика между действителните ужаси и онези, които показват по филмите.
— Пуснете записа.
Маккейлъб зареди касетата и Банкс я включи. Маккейлъб чу, че дъхът на по-младия мъж секва, докато гледаше как някой хваща Глория Торес изотзад, притиска пистолет до главата й и стреля. Маккейлъб протегна ръка и я постави върху бутона за пауза. Нагласи точно онзи образ, който му трябваше. Маккейлъб погледна към Банкс. Той изглеждаше така, сякаш пред очите му току-що се е разкрило цялото зло на човечеството.
— Добре ли сте?
— Ужасно е.
— Да. Така е.
— С какво мога да ви помогна?
Маккейлъб извади от джоба на ризата си химикалка, посочи към екрана и почука с нея по часовника на китката на Канг.
— Часовникът ли?
— Да. Искам да зная дали е възможно да увеличите този кадър или да направите нещо, което да ми позволи да видя колко показва часовникът. Искам да зная колко е бил часът в този момент от записа.
— Часът ли? Не ви ли стига часовникът на камерата?
— Не мога да се доверя на този часовник. Тъкмо затова дойдох при вас.
Банкс се наведе напред и започна да си играе с копчетата на пулта, които контролираха фокуса и увеличението на образа.
— Това не е оригиналният, нали?
— Запис ли? Не, защо?
— Не съм в състояние да го увелича много. Можете ли да намерите оригинала?
— Мисля, че не.
Маккейлъб погледна към екрана. Банкс бе направил образа по-ясен и по-голям. Виждаше се само горната част от тялото на Канг и протегнатата му ръка. Но циферблатът на часовника продължаваше да бъде замъглено сиво петно.
— Тогава ми оставете записа. Бих могъл да поработя по него и да го занеса на някое от момчетата в лабораторията. Може би ще успеем да го увеличим още малко и да го поизчистим. Но е тази апаратура не мога да направя нищо повече.
— Мислите ли, че си струва, дори без оригинала? Ще има ли някакъв резултат?
— Не зная, но си струва да опитаме. Момчетата в лабораторията правят страхотни неща. Търсите него, нали? Мъжът от записа?
И посочи към екрана, макар че в момента убиецът не се виждаше.
— Да. Търся го.
— Тогава ще видим какво ще успеем да направим. Можете ли да ни го оставите?
— Да. Искам да кажа… бихте ли ми направили едно копие, за да го имам и аз? Може да се наложи да го покажа на някой друг.
— Естествено. Ще ида да донеса касета.
Банкс излезе. Маккейлъб остана, вперил поглед в екрана. Беше наблюдавал как Банкс работи с апаратурата. Върна записа и увеличи кадър, на който се виждаше маскираният убиец. Това не му помогна много. Превъртя лентата малко напред и я спря на поглед отблизо към лицето на Глория. Почувства се като натрапник. Лицето й беше в ляв профил и окото й все още бе отворено.
Маккейлъб забеляза, че на лявото й ухо има три обеци. Едната от тях представляваше малък сребърен полумесец. Втората минаваше по извивката на ухото, малка халка, която му изглеждаше сребърна. Последната беше кръстче, което висеше надолу. Знаеше, че е модерно младите жени да носят по няколко обеци поне на едното УХО.
Докато чакаше Банкс, той отново си поигра с пулта и върна записа, докато хвана десния профил на Глория, точно, когато влизаше в кадър. На дясното й ухо имаше само една обеца, пак във формата на полумесец.
Банкс се върна с празна касета и бързо я вкара във втория отвор, докато пренавиваше първата. Направи копието на бързи обороти само за трийсетина секунди. Извади касетата, пъхна я в кутията и я подаде на Маккейлъб.
— Благодаря — каза Маккейлъб. — Кога според вас някой ще има възможност да поработи по записа?
— В момента сме малко заети. Но ще ида да погледна списъка с ангажиментите. Може би утре или в събота. Става ли?
— Става. Благодаря ви, Тони. Признателен съм ви.
— Няма проблем. Не зная дали още пазя визитката ви. Искате ли да ви позвъня?
В този момент Маккейлъб реши да продължи със заблудата. Реши, че младият мъж навярно ще положи повече усилия, ако смята, че работата му е възложена от бюрото.
— Знаете ли, нека ви дам частния си номер. Ако ме потърсите и не ме откриете, просто ми оставете съобщение и аз ще дойда веднага щом мога.
— Разбира се. Надявам се, че ще успеем да ви помогнем.
— И аз. А, Тони? Моля ви, не показвайте записа на никой друг, освен човека, който ще работи по него.
— Няма — леко изчервен обеща Банкс. Маккейлъб разбра, че или излишно го е раздразнил, или го е хванал точно в момента, в който си е мислил на кого би могъл да покаже записа. Реши, че последното е по- вероятно.
Маккейлъб му даде номера си, ръкува се и сам тръгна по коридора. Когато минаваше покрай вратата с пъшкането вътре беше тихо.
Когато наближи форда, чу, че радиото свири и забеляза, че Локридж е оставил хармониката на бедрото си, готов да засвири, ако пуснат нещо подходящо. Бъди затвори книгата си, „Смъртта на тенора“.
— Какво стана с инспектор Фуджигама?
— Моля?
— Книгата, която четеше вчера. „Инспектор Иманиши разследва“.
— Прочетох я.
— Тогава Иманиши. Бързо четеш.
— Хубавите книги се четат бързо. Чел ли си криминални романи?
— Защо ми е да чета измислени неща, когато съм виждал истинските?
Бъди се приготви за тръгване. Трябваше два пъти да завърти ключа преди да запали.
— Това е коренно различен свят. Всичко е подредено, доброто и злото са ясно определени, лошите винаги си получават заслуженото, героите блестят, няма неясни неща. Действа като противоотрова за действителния свят.
— Звучи отегчително.
— Не, успокоително. Сега накъде?
15.
Обядваха в „Мъсоу и Франк“, заведение, което Маккейлъб обичаше, но не беше посещавал от две години. После се спуснаха от Холивуд в Долината и в два без петнайсет стигнаха до фабриката за часовници
