промени целия й живот. Тя се стегна, премести се при мен и просто подреди живота си. Сутрин ходеше в Калифорнийския университет. Затова работеше вечер. Беше умна. Искаше да стане репортерка.
Маккейлъб кимна мълчаливо. Знаеше, че тя иска да сподели с някого.
— Щеше да стане добра журналистка. Така мисля. Хората я интересуваха. След безредиците отиде в Саут-Сентрал, за да помага в разчистването. След земетресението отиде в болницата, просто за да успокоява хората в спешното отделение. Дари органите си. Даваше кръв — винаги, когато някоя болница обявеше, че има нужда. Кръвната й група беше рядка… да, човек като нея се среща рядко. Понякога наистина ми се иска да съм била на нейното място и аз да…
Той се пресегна и я прегърна през раменете.
— Хайде — каза Маккейлъб. — Помисли си за всички хора, на които помагаш в болницата. Виж и Реймънд. Не можеш да разсъждаваш така — кой е струвал повече. Случилото се с нея не би трябвало да се случва на когото и да било.
— На Реймънд щеше да му е по-добре със собствената му майка.
Нямаше какво да отговори. Премести ръката си и постави длан на тила й. Тя не плачеше, но като че ли сълзите й щяха да бликнат всеки момент. Искаше му се да я утеши, но знаеше, че има само един начин да го направи.
Почти бяха стигнали неговия кей. Реймънд ги чакаше до портала, както обикновено отворен няколко сантиметра. Пружинният механизъм беше ръждясал.
— Трябва да си тръгваме — каза Грасиела. — Става късно, а утре си на училище.
— Ами въдицата? — възрази Реймънд.
— Господин Маккейлъб ще се погрижи. Сега му благодари за риболова, вечерята и сладоледа.
Реймънд протегна малката си ръка и Маккейлъб отново я стисна. Дланта му бе студена и лепкава.
— Казвай ми Тери. Скоро ще идем на истински риболов. Веднага щом поправя яхтата. Тогава ще излезем в морето и ще хванем някоя голяма риба. Зная едно място оттатък Каталина. По това време на годината ще хванем костур. Много костури. Ще идем там, става ли?
Реймънд безмълвно кимна, сякаш предполагаше, че това никога няма да стане. Маккейлъб отново изпита тъга. Погледна към Грасиела.
— Какво ще кажете за събота? Яхтата няма да е готова, но можете да дойдете сутринта и да половим риба от вълнолома. Можете и да пренощувате. Има много място.
— Да! — извика Реймънд.
— Ами — отвърна Грасиела, — хайде да видим как ще мине остатъкът от седмицата.
Маккейлъб кимна, разбрал грешката, която току-що беше допуснал. Грасиела отвори предната дясна врата на малкия си автомобил и момчето влезе вътре. Тя затвори вратата и се приближи до Маккейлъб.
— Извинявай — тихо каза той. — Май не трябваше да го предлагам пред него.
— Няма нищо — отвърна Грасиела. — Иска ми се да дойдем, но може да ми се наложи да свърша някои неща, затова хайде просто да почакаме. Освен ако не искаш незабавно да ти отговоря.
— Не. Само ми съобщи.
Тя пристъпи още по-близо до него и му протегна ръка.
— Много ти благодаря за тази вечер — каза Грасиела. — През повечето време Реймънд мълчи, но ми се струва, че му хареса, за мен да не говорим.
Маккейлъб стисна ръката й, но после тя се притисна към него и го целуна по бузата.
— Боде — усмихнато каза тя. — Брада ли си пускаш?
— Да.
Това кой знае защо я разсмя. Когато седна зад волана, тя вдигна поглед.
— Знаеш ли, би трябвало да вярваш в тях — рече Грасиела.
— Ангелите ли имаш предвид?
Тя кимна. Запали двигателя и потегли.
Маккейлъб се върна на яхтата и отиде в ъгъла на кърмата. Рибарският прът продължаваше да е закачен на парапета и кордата си стоеше както я беше оставил Реймънд. Но когато започна да навива макарата, Маккейлъб почти не усети съпротивление. Изтегли кукичките и тежестта над водата. Стръвта липсваше. Нещо там долу я бе отмъкнало.
13.
В четвъртък сутринта Маккейлъб беше на крак още на разсъмване, без докерите да имат нещо общо с това. Кофеинът от предишния ден бе минал без остатък по вените му и не му позволи да заспи. В главата му блуждаеха обезпокоителни мисли за разследването, за разликите между ангели и ангели, за Грасиела и момчето. Накрая се отказа от опитите си да заспи и просто изчака с отворени очи първите слънчеви лъчи.
До шест часа вече беше взел душ, премери си температурата, кръвното налягане и пулса и погълна дозата си лекарства. Отнесе купчината с доклади обратно на масата в трапезарията, сложи нова кафеварка и изяде купичка овесени ядки. Постоянно гледаше часовника си. Чудеше се дали да не позвъни на Върнън Карътърс, преди да разговаря с Джай Уинстън.
Уинстън още нямаше да е на работа. Но поради тричасовата разлика приятелят на Маккейлъб Върнън Карътърс щеше да е на работното си място в криминологичната лаборатория в централата на ФБР във Вашингтон. Маккейлъб знаеше, че не би трябвало да разговаря с него, преди да получи разрешение от Уинстън. Случаят си бе неин. Но тричасовата разлика между Лос Анджелис и Вашингтон го правеше неспокоен. Маккейлъб беше по природа нетърпелив човек.
След като изплакна купичката, за пореден път погледна часовника и реши да не чака повече. Извади бележника си и набра директния номер на Карътърс. Той вдигна още при първото иззвъняване.
— Върнън, тук е Тери.
— Теръл Маккейлъб! Във Вашингтон ли си?
— Не, още съм в Лос Анджелис. Как си, човече?
— Ти как си? Искам да кажа, че отдавна не сме се чували.
— Зная, зная. Но съм добре. Благодаря за картичките, които ми прати в болницата. Предай на Мари, че благодаря и на нея. Те означаваха много за мен. Зная, че трябваше да ти се обадя или да ти пиша. Извинявай.
— Е, ние постоянно се опитвахме да се свържем с теб, но те няма в телефонния указател и очевидно никой в оперативното бюро няма новия ти номер. Разговарях с Кейт, но тя също не го знае. Някой спомена, че сега си живеел на яхта. Наистина си се откъснал от всички.
— Просто реших, че за известно време така ще е най-добре. Нали разбираш, докато спокойно мога да се движа и прочее. Но иначе съм наред. Ти как си?
— Не мога да се оплача. Ще идваш ли скоро насам? Знаеш, че стаята ти се пази. Още не сме я дали на никого от Куонтико. Не бихме посмели.
Маккейлъб се засмя и му отговори, че за съжаление няма намерение скоро да пътува на изток. Познаваше Карътърс почти от дванайсет години. Маккейлъб работеше в Куонтико, а Карътърс в секцията по огнестрелни оръжия и следи от инструменти в криминологичната лаборатория във Вашингтон, но като че ли двамата често се занимаваха с едни и същи случаи. Винаги, когато Карътърс идваше в Куонтико по работа, Маккейлъб и тогавашната му жена Кейт го настаняваха в спалнята си за гости. В замяна винаги, когато Маккейлъб пътуваше до Вашингтон, Карътърс и жена му Мари го настаняваха в стаята, принадлежала на сина им. Той бе починал на дванайсет годишна възраст от левкемия. Карътърс настояваше да нощува у тях, макар това да означаваше, че Маккейлъб трябва да се откаже от приличната стая в „Хилтън“, за която плащаше бюрото. Отначало се чувстваше като натрапник. Но Върнън и Мари бяха много гостоприемни. И „Хилтън“ не можеше да се сравнява с южняшката кухня и добрата компания.
— Е, винаги си добре дошъл — отвърна Карътърс. — Винаги.
— Благодаря ти, човече.
— По моите изчисления там при теб трябва да е на зазоряване. Защо ми звъниш толкова рано?
— Ами, търся те по работа.
