Час и половина по-късно Маккейлъб беше прегледал останалите документи от бюрото. Възбудата му бе угаснала. Беше научил от докладите много нова информация, но нищо, което да намеква за връзка между Кениън, Кордел и Торес.
Сред останалите документи имаше обширен списък с имената на двете хиляди пострадали членове на фалиралата спестовна каса. Кордел и Торес не бяха сред тях.
Агентите от бюрото бяха разглеждали всяка от жертвите като заподозрян в убийството на Кениън. Бяха проучили миналото на всеки от списъка и го бяха подложили на проверка за криминални връзки. Нищо.
После разследването се беше насочило към втората теория, според която фантомът на Кениън наистина съществуваше и бе наел убиец.
Тази теория набрала инерция, след като станало ясно, че Кениън се е готвел да разкрие на кого е предал парите. Според показанията на адвоката му Стаили Лагроса той решил да окаже съдействие на властите с надеждата прокуратурата на САЩ да поиска от съдията да намали присъдата му. Лагроса твърдеше, че сутринта на убийството двамата с Кениън трябвало да се срещнат и да обсъдят подробностите.
Маккейлъб отново прехвърли докладите и препречете кратката транскрипция на телефонния разговор между Кениън и адвоката минути преди убийството. Няколкото разменени реплики като че ли потвърждаваха думите на Лагроса, че Кениън бил готов да съдейства на правосъдието.
Теорията на бюрото, изложена в доклад, приложен към показанията на адвоката, предполагаше, че неизвестният партньор на Кениън или не е искал да рискува и затова го е убил, или че го е очистил, след като научил, че има намерение да окаже съдействие на следствието. В доклада се отбелязваше, че федералните агенти и прокурорите още не били получили предложение от страна на Кениън. Това означаваше, че ако неизвестният партньор е бил предупреден, това е било направено от хората на Кениън, навярно дори от самия Лагроса.
Маккейлъб се изправи и си наля последната чаша портокалов сок, останал в половин галоновата кутия, която бе купил в събота. Докато пиеше, той се замисли какво означава за разследването цялата информация, свързана с Кениън. Тя определено объркваше нещата. Сега Маккейлъб съзнаваше, че е отново на нула.
Докато изплакваше чашата, той забеляза, че по пътя към доковете вървят двама мъже. Бяха облечени в почти еднакви сини костюми. Тук изпъкваше всеки, облечен в костюм — обикновено това беше банков служител, дошъл да открие яхта за конфискуване поради неизплащане на заем. Но Маккейлъб знаеше, че този път не е така. Идваха за него. Трябва да бяха разкрили какво е направил Върнън Карътърс.
Той бързо събра всички документи от бюрото. После отдели страниците с имената, адресите и друга информация, свързана с фалита на спестовната каса. Прибра дебелия пакет в един от шкафовете на стената в кухнята. Останалото пъхна в кожената си чанта, която сложи в шкафа под чертожната маса.
Отвори плъзгащата се врата на трапезарията и излезе в рубката, за да посрещне двамата агенти. После заключи вратата.
— Господин Маккейлъб? — попита по-младият. Имаше мустаци, доста предизвикателни за стандартите на бюрото.
— Чакайте да се сетя — вие сте Невънс и Улиг.
Двамата не изглеждаха особено доволни, че са ги познали.
— Може ли да се качим на борда?
— Естествено.
По-младият се представи като Невънс. През повечето време говореше Улиг, по-старшият агент.
— Щом знаете кои сме, значи ви е известно и защо сме тук. Не искаме да объркваме повече нещата. Особено като имаме предвид службата ви в бюрото. Така че, ако ни дадете откраднатите документи, можем да приключим веднага.
— Какво, откраднати документи ли?
— Господин Маккейлъб — каза Улиг, — научихме, че притежавате поверителни доклади на ФБР. Вече не сте агент. Не би трябвало да са у вас. Можем да ви създадем проблеми. Трябват ни само документите.
Маккейлъб се облегна на парапета. Опитваше се да разбере как са научили. Карътърс можеше да е единственият източник. Трябва да го бяха притиснали. Но не му се струваше много вероятно старият му приятел да го е издал, независимо колко силен е бил натискът.
Реши да се довери на инстинкта си и прие, че блъфират.
— Оставете, момчета — каза той. — Нямам никакви документи, крадени или не. Информацията ви не е вярна.
— Тогава откъде знаете кои сме? — попита Невънс.
— Много просто. Разбрах го днес, когато сте отишли в шерифското управление и сте им казали да ме елиминират от разследването.
Маккейлъб скръсти ръце и погледна покрай двамата агенти към яхтата на Бъди Локридж. Бъди седеше в рубката, отпиваше от кутия бира и наблюдаваше сцената с двамата костюмирани.
— Ами тогава ще трябва да поогледаме, за да се уверим — каза Улиг.
— Не и без заповед за обиск, а се съмнявам, че сте получили.
— Няма да ни трябва, след като вие ни позволихте да влезем и да потърсим.
Невънс се приближи до вратата на трапезарията и се опита да я отвори. Но тя бе заключена. Маккейлъб се усмихна.
— Единственият начин да влезете е, като я разбиете, Невънс. А така няма да изглежда много като да съм ви дал разрешение, ако питате мен. Освен това нали не искате да го направите пред очите на безпристрастен свидетел?
И двамата агенти започнаха да оглеждат доковете. Накрая забелязаха Локридж, който вдигна кутията за поздрав. Маккейлъб видя, че Улиг стисна зъби.
— Добре, Маккейлъб — рече старшият агент. — Задръж документите. Но още отсега ти казвам, умнико, не ни се пречкай на пътя. Бюрото е на път да поеме случая и последното, което ни трябва, е някакъв си аматьор без значка и с чуждо сърце да ни прецаква нещата.
Маккейлъб усети, че се напряга.
— Разкарайте се от яхтата ми.
— Естествено. Тръгваме си.
Двамата отново слязоха на кея. На път за портала, Невънс се обърна и каза:
— Доскоро, умнико.
Маккейлъб ги проследи с поглед.
— Какво беше всичко това? — извика му Локридж.
Маккейлъб му махна, без да откъсва очи от агентите.
— Просто двама стари приятели ми дойдоха на гости.
На Изток наближаваше осем часа вечерта. Маккейлъб позвъни на домашния номер на Карътърс. Приятелят му съобщи, че вече са го прекарали през месомелачката.
— Казах им, че съм предал цялата информация на Левин и че не съм ти пращал копия на доклада, нито пък каквито и да е други документи. Ако не ми вярват, могат да си го начукат. Аз съм абсолютно чист. Нека да ме изхвърлят. После ще ми плащат двойно всеки път, когато се налага да свидетелствам по някой от случаите. А аз имам адски много случаи, ако разбираш какво искам да кажа.
Говореше така, сякаш разговора им слуша и трети човек. Маккейлъб му отговори в същия дух.
— Същото стана и тук. Дойдоха при мен, държаха се така, сякаш имам документи, и аз им казах да се разкарат от проклетата ми яхта.
— Да, съвсем чист си.
— Ти също, Върнън. Трябва да затварям. Пази се от преследващата вълна, човече.
— От какво?
— Пази си гърба.
— А, ясно. И ти.
