Уинстън незабавно вдигна слушалката.
— Къде беше?
— Имах работа. Невънс и Улиг току-що ми бяха на гости. Копира ли им всичко?
— Докладите, записите — Хичънс им даде всичко.
— Да, добре, трябва да са се сетили за каноли. Опитват се да ви вземат случая, Джай. Ще трябва да се опънеш.
— За какво говориш? Бюрото не може просто така да ни отнеме разследване на убийство.
— Ще намерят начин. Няма изцяло да ви отнемат разследването, но ще поемат командването. Струва ми се, знаят, че връзката между случаите не е само оръжието. Те са задници, но са умни задници. Мисля, че щом са видели записите, които си им дала, са разбрали същото като мен. Знаят, че убиецът е един и че нещо свързва трите убийства. Дойдоха да ме заплашат, да ме накарат да се откажа. Следващата си ти.
— Ако си мислят, че просто ще им предам всичко и…
— Няма да дойдат при теб. Ще идат при Хичънс. И ако той не се съгласи да отстъпи, ще продължат нагоре по стълбата. Не забравяй, че съм бил един от тях. Зная как става. Колкото по-нависоко се качваш, толкова повече натиск оказваш.
— По дяволите!
— Добре дошла в клуба.
— Какво ще правиш?
— Аз ли? Утре отново се захващам за работа. Не завися нито от бюрото, нито от Хичънс или когото и да било. Сам съм си шеф.
— Е, може да си единственият. Късмет.
— Благодаря. Ще ми трябва.
26.
Маккейлъб не успя до края на деня да стигне до финансовата документация на Амилия Кордел. Бързо прегледа бележките и не успя да открие в спомените на вдовицата нищо интересно. Банковата информация показваше, че Кордел е получавал заплатата си всяка сряда с директен депозит. През трите месеца, за които разполагаше с данни, при всяка заплата Кордел бе теглил пари от един и същи банкомат, където в крайна сметка го бяха убили. Това потвърждаваше, че подобно на Глория Торес, която всяка вечер се беше отбивала в „Шърман маркет“, Кордел е следвал обичайните си навици. Маккейлъб отново се убеждаваше, че убиецът е наблюдавал жертвите си.
Маккейлъб преглеждаше данните за кредитните карти, когато усети, че яхтата се накланя. Вдигна поглед и видя Грасиела. Това приятно го изненада.
— Грасиела, какво правиш тук?
— Не получи ли съобщението ми?
— Не, аз… о, изобщо не съм проверявал телефонния секретар.
— Е, позвъних ти и казах, че ще дойда. Написах някои неща за Глори. Както поиска.
Маккейлъб едва не изпъшка. Още четене. Но й благодари за свършената работа.
Видя, че Грасиела носи през рамо сак и го пое.
— Какво има вътре? Не си написала чак толкова много, нали?
Тя се усмихна.
— Багажът ми. Мисля да остана и тази нощ.
Маккейлъб се развълнува, макар да знаеше, че оставането не означава непременно, че ще спят заедно.
— Къде е Реймънд?
— С госпожа Отеро. Тя ще го заведе утре на училище.
Взех си един ден отпуска.
— Защо?
— За да мога да те возя.
— Вече имам шофьор. Не се налага да…
— Зная, но освен това си определих среща с шефа на Глори в „Таймс“. И искам да съм с теб, когато разговаряш с него.
— Добре, наемам те.
Тя се усмихна и Маккейлъб я въведе в трапезарията.
Отнесе сака в нейната стая и й наля чаша червено вино от нова бутилка. После седнаха на кърмата и той започна да й разказва новото развитие на събитията. Докато й обясняваше за Кениън, очите й се разшириха. Явно трудно можеше да повярва, че между сестра й и убития престъпник има връзка.
Тя отвори чантичката си и извади бележника, в който беше написала навиците на сестра си. Двамата заедно го прегледаха. Нямаше нищо необичайно. Но той й обясни, че в някой момент информацията може да се окаже полезна.
— Удивително е колко много се промени всичко — рече Маккейлъб. — Преди седмица това беше обикновен грабеж. Сега има вероятност мотивът да е психологически или дори да става въпрос за наемен убиец. Вероятността всичко да е случайно вече отстъпва.
Грасиела отпи от чашата си.
— Случаят се усложнява, нали? — тихо попита тя.
— Не — отвърна той. — Просто се приближаваме към решението. Трябва да обхванеш всички възможности. После да ги пресееш… Всичко това просто означава, че се приближаваме.
Наблюдаваха залеза. Сетне Грасиела го закара до малък италиански ресторант. Маккейлъб хареса храната и двамата се насладиха на усамотението в едно от сепаретата. По време на вечерята той се опита да промени темата, усетил, че Грасиела все още е потисната от обратите в разследването. Разпозна няколко не особено смешни вица от дните си в бюрото.
— Трябва да е било наистина трудно, когато си бил постоянно ангажиран с тази работа — рече тя, когато отмести настрани полупразната си чиния. Да си имаш работа с такива хора…
Тя не довърши. Той просто кимна. Не искаше да започват отново.
— Мислиш ли, че някога ще успееш да забравиш всичко?
— Какво, работата ли?
— Не, това, което е направила с теб. Всичко, което ти се е случило. Можеш ли да го забравиш? Маккейлъб се замисли. Не можеше лесно да отговори.
— Грасиела, мога само да ти кажа, че се надявам да го забравя. Искам да се възстановя. От много време изпитвам пустота и трябва да я запълня. Някак странно е да говоря за това, но е истина.
Плъзна се по кръглата седалка в сепарето и седна до нея. После се наведе и я целуна по бузата. Незабележимо, под карираната червено-бяла покривка на масата, той постави ръка на коляното й и леко я прокара нагоре по бедрото й. Милувка на любовник. Но толкова отчаяно искаше да я задържи, да не я загуби, че не бе уверен в думите си. Трябваше по някакъв начин да й покаже чувствата си.
— Искаш ли да си тръгваме? — попита тя.
Маккейлъб я погледна за миг.
— Къде?
— На яхтата.
Той кимна.
Когато се върнаха на яхтата, Грасиела го поведе към стаята си и без колебание му се отдаде. Докато се движеха в бавен ритъм, Маккейлъб усети сърцето си да бие толкова силно, че сякаш отекваше в слепоочията му пулсиращо чувство, което го изпълваше с енергия. Беше сигурен, че тя също го усеща до собствените си гърди — ритъмът на живота.
Накрая по тялото му премина тръпка и той силно притисна лице в извивката на шията й. От гърлото му се разнесе кратък, отсечен смях, като ахване. Надяваше се тя да го помисли за кашлица. Нежно се отпусна
