Сигурно знае кръвната група.
— Не.
Той не обясни. Огледа се наоколо. Къщата бе малка и добре обзаведена. В съседната трапезария имаше голяма, поставена в рамка снимка на Глория Торес.
— Защо не искаш да й позвъниш? — попита Грасиела.
— Не съм сигурен. Просто… Преди да разговарям с нея, искам да пообмисля нещата. Струва ми се, че трябва да поизчакам и да видя дали ще успея да се свържа с госпожа Кордел.
— Защо не телефонираш направо в патологията?
— И така няма да стане.
Маккейлъб премълча факта, че ако теорията му се потвърди всеки, възползвал се от смъртта на Глори, щеше да се смята за заподозрян. Това включваше и самия него. Затова не искаше да се обръща към властите. Поне, докато не намереше още няколко отговора, с които да се защити.
— Сетих се! — изведнъж каза Грасиела. — Компютърът в хематологичната лаборатория — навярно мога да проверя в него. Освен ако не са изтрили името му. Но се съмнявам. Спомням си, че попаднах на името на един от донорите четири години след смъртта му.
Предложението й не означаваше нищо за Маккейлъб.
— За какво говориш?
Тя си погледна часовника и скочи от стола си.
— Първо ще се преоблека, после трябва да побързаме. По пътя ще ти обясня всичко. Тя изчезна по коридора.
29.
Стигнаха в „Холи Крос“ малко преди обед. Грасиела остави колата на паркинга и двамата влязоха в болницата през общия вход. Тя не искаше да минава през спешното отделение, тъй като работеше там. По пътя му беше обяснила, че след смъртта на Глория често си взимала неплатен отпуск заради Реймънд. Но търпението на началниците й се изчерпвало. Смяташе, че не е благоразумно да я виждат. Можеха и да я уволнят. Колкото по-малко хора я видеха, толкова по-добре.
Когато влязоха в болницата, сестринската униформа на Грасиела и познатото й лице им осигуриха достъп. Тя бе като посланик, за когото са вдигнати всички бариери. Никой не ги спираше. Качиха се на четвъртия етаж със служебния асансьор. Пристигнаха в дванайсет без няколко минути.
По пътя Грасиела беше обяснила плана си на Маккейлъб. Смяташе, че могат да разчитат на петнайсет минути, за да си свършат работата. Това бе максимумът — времето, за което координаторката на кръвните продукти щеше да слезе до кафенето, да вземе обяда си и да се върне в патологичната лаборатория. Всъщност обедната й почивка била един час, но обикновено служителите се хранели на бюрата си.
Както очакваше Грасиела, стигнаха в лабораторията в 12:05 ч. и завариха бюрото на координаторката празно. Маккейлъб усети, че пулсът му малко се ускорява, докато гледаше към компютъра. На около три метра имаше друго бюро и на него седеше жена в сестринска униформа. Грасиела спокойно се справи със ситуацията.
— Здравейте, Патрис, как е? — весело попита тя.
Жената вдигна очи от документите, с които се занимаваше, и се усмихна. Тя погледна към Маккейлъб, после отново към Грасиела.
— Грасиела — каза сестрата, като провлачваше сричките, — всичко е наред, момиче. Ти как си?
— Добре. Кой е координаторът?
— От няколко дни е Пати Кърк. Слезе да си вземе сандвич.
— Така ли — сякаш се изненада Грасиела. — Ами тогава аз ще направя връзката.
Тя заобиколи пропуска и се насочи към компютъра.
— Долу в спешното отделение имаме пациент с рядка кръвна група. Имам чувството, че този тип ще изчерпа всичко, което имаме, и искам да видя какво има тук.
— Можеше просто да позвъниш. Аз щях да направя проверката.
— Зная, но показвам на приятеля си Тери как действаме тук. Тери, това е Патрис. Патрис, Тери. Учи в Калифорнийския университет, готви се да се запише в медицинското училище. Опитвам се да го разубедя.
Патрис погледна към Маккейлъб и отново се усмихна, после очите й оценяващо го проучиха. Той знаеше какво си мисли сестрата.
— Зная, малко ми е късно — каза Маккейлъб. — Криза на средната възраст, нали разбирате.
— Да. Успех. Виждала съм двайсет и пет годишни да излизат от медицинското училище с вид на петдесетгодишни.
— Зная. Ще се подготвя.
Те размениха усмивки и разговорът най-после приключи.
— Можеш да минеш отсам — каза му Грасиела. — Патрис няма да те ухапе.
Патрис се засмя. Маккейлъб заобиколи и застана зад стола на Грасиела. Тя вдигна поглед и му намигна. Неговото тяло я закриваше от Патрис. Хладнокръвието й го впечатли. Маккейлъб си погледна часовника, после протегна ръка, така че и Грасиела да го види: дванайсет и седем. Тя насочи вниманието си обратно към компютъра.
— Търсим група АВ, добре. Влизаме тук и се свързваме с ЦОТКО. Това е съкращение от Център за осигуряване и търсене на кръв и органи. Голямата регионална кръвна банка, с която работим. Повечето болници тук работят с нея.
— Ясно.
Тя вдигна ръка и прокара показалец под малка бележка, залепена за монитора над екрана. На нея бе написано шестцифрено число, кодът за достъп.
Грасиела вкара кода, набра командата за модема и Маккейлъб чу, че компютърът набира номера, след което се свързва с компютъра на ЦОТКО.
Маккейлъб си погледна часовника. Оставаха им най-много осем минути. На екрана най-после се появи списък за идентификация и търсене. Грасиела бързо набра необходимата информация и обясни:
— Сега отиваме на страницата за търсене на кръв. Набираме онова, което търсим, и после… фокус- мокус — чакаме.
Тя вдигна ръце и направи движение с пръсти като илюзионист.
— Как е Реймънд, Грасиела? — попита иззад тях Патрис. Маккейлъб се обърна, но тя продължаваше да работи с гръб към тях.
— Добре е — отговори Грасиела. — Продължава да ми къса сърцето, но се справя добре.
— Трябва пак да го доведеш.
— Ще го направя, но сега е на училище. Може би през пролетната ваканция.
На екрана започна да се изписва списък на наличностите от кръв група АВ и съответната болница или кръвна банка. Макар че самото ЦОТКО представляваше кръвна банка, то също изпълняваше ролята на координиращ център за по-малки банки и болници из целия Запад.
— Така, виждаме, че има доста голямо количество — започна Грасиела. — Докторът иска да имаме поне шест единици в случай, че пак се наложи да оперираме пациента с раната на гърдите. Затова щракваме в прозореца за поръчки и даваме заявка за шест единици. Заявката е валидна само двайсет и четири часа. Ако не я потвърдим до утре по това време, тя се анулира.
— Ясно — каза Маккейлъб. Опитваше се да се държи като студент, какъвто се предполагаше, че е.
— Трябва да кажа на Пати утре да я потвърди.
— Ами ако я поискаш и се окаже, че няма кръв?
По пътя тя го бе предупредила да й зададе този въпрос, когато се свържат с ЦОТКО.
— Добър въпрос — каза Грасиела и започна да работи с мишката. — Ето какво правим. Отиваме на тази иконка с капката кръв. Щракваме и това ни дава файла с донорите. И отново чакаме.
Изтекоха няколко секунди и екранът отново започна да се изпълва с имена, адреси, телефонни номера и други данни.
— Това са всички донори с кръвна група АВ. Показано е къде са, как можеш да се свържеш с тях. Тук
