операцията. Бяха неговите. Сигурна съм, че кръвта е била негова.
— Какво искаш от нас, Бони?
— Списък. Кой орган на кой пациент е бил трансплантиран и съответния хирург, с когото мога да разговарям.
— Не зная. Струва ми се, че навярно би трябвало…
— Виж, Глен, ще го запазя в тайна, ако това те безпокои. Пациентът ми има проблем и аз трябва да си свърша работата. Никой не говори за адвокати или престъпна небрежност.
Маккейлъб се напрегна. Това беше критичният момент.
— Предполагам…
Той спря и Фокс се наведе напред. В тишината Маккейлъб чу от телефона шум, който определи като тракане на компютърна клавиатура. Усети лека възбуда, когато разбра, че координаторът навярно отваря файла.
Маккейлъб се изправи, наведе се над бюрото и леко потупа Фокс по лакътя. Тя вдигна поглед към него и той направи знак да настоява.
— Глен? — каза лекарката. — Какво мислиш?
— В момента го търся… Изваждането на органите е станало в „Холи Крос“… В данните за донора няма нищо за CMV. Нищо. Човекът е бил донор от много време. Мисля, че щеше да се разбере по-рано, ако тя…
— Навярно е така, но трябва да се уверя. Даже да е само заради собственото ми спокойствие.
— Разбирам.
Отново тракане на компютърна клавиатура.
— Да видим сега, транспортът е бил извършен от… „Медик еър“… Черният дроб е трансплантиран, както и сърцето, в „Сидърс“. Познаваш ли доктор Спивак? Даниъл Спивак?
— Не.
Маккейлъб бързо извади бележника от чантата си и започна да пише.
— Ами той го е трансплантирал. Чакай да видим, белите дробове…
— Ще позвъня на Спивак — прекъсна го Фокс. — Как се казва пациентът?
— Хм… Наистина ще трябва да те помоля да запазиш всичко това в пълна тайна, Бони.
— Категорично.
— Била е жена. Глейдис Уин.
Маккейлъб записа името.
— Добре — каза Фокс. — Бяхме стигнали до белите дробове.
— Хм, да, белите дробове. Никой не ги е получил.
— Ясно. Ами костният мозък?
— Очевидно искаш всичко. Добре, костният мозък…хм, с костния мозък не ни провървя. Не ни стигна времето. Тъканта беше откарана със самолет до Сан Франциско, но летището не приемаше. Пренасочиха ги към Сан Хосе, но това забавяне, задръстванията и всичко останало им отне прекалено много време, за да стигнат до болницата „Сейнт Джоузеф“. Пропуснахме шанса. Разбрах, че пациентът по-късно починал. Както знаеш, тази кръвна група е много рядка. Навярно това е бил единственият ни шанс в този случай.
Леополд отново замълча. Маккейлъб погледна към Грасиела. Очите й бяха сведени и той не можеше да ги види. Какво ли преживяваше. Приказваха за сестра й и за хората, които Глори бе спасила. Но целият разговор беше някак сухо клиничен. Грасиела бе медицинска сестра и беше свикнала с такива обсъждания за пациентите. Но не и за сестра си.
Маккейлъб написа в бележника си „костен мозък“ и после зачеркна думите. След това отново даде знак на Фокс да продължи.
— Ами бъбреците? — попита тя.
— Бъбреците… Бъбреците са разделени. Чакай да видим какво имаме за бъбреците…
Леополд изреди органите, извадени от тялото на Глория Торес и трансплантирани на живи пациенти. Маккейлъб си записа всичко.
— Това е — най-после каза Леополд.
Маккейлъб шумно въздъхна. Прекалено шумно.
— Бони? — тихо попита Леополд. — Сама ли си? Не ми каза, че при теб има…
— Не, сама съм, Глен. Съвсем сама.
Мълчание. Фокс хвърли ядосан поглед на Маккейлъб, после стисна очи и зачака.
— Ами, добре — накрая каза Леополд. — Стори ми се, че чух някой друг, това е всичко. Трябва да повторя, че тази информация има строго поверителен…
— Зная, Глен.
— … характер. Нарушавам собствените си правила.
— Разбирам. — Фокс отвори очи. — Ще направя проверката си дискретно, Глен, и… и ще ти съобщя какво съм открила.
— Отлично.
След още няколко реплики разговорът завърши. Фокс затвори и отпусна глава върху скръстените си ръце.
— Господи… не мога да повярвам, че го направих. Аз… излъгах този човек. Излъгах колега. Когато разбере…
Тя не довърши.
— Докторе — опита се да я успокои Маккейлъб. — Ти постъпи правилно. Това няма да му навреди и навярно никога няма да разбере какво си направила с информацията. Утре можеш да му позвъниш и да му кажеш, че си открила причината за проблема с CMV и че тя не е била в донора. Кажи му, че си унищожила записките си за другите приемници.
Фокс повдигна глава и го погледна.
— Няма значение. Аз го излъгах. Мразя да лъжа. Ако открие, никога повече няма да ми има доверие.
Маккейлъб просто я гледаше. Не знаеше какво да й отговори.
— Трябва да ми обещаеш нещо — продължи Фокс. — Че ако теорията ти се потвърди, че ако си прав, ще хванеш онзи, който го е извършил. Това ще е единственото ми оправдание. Единствената ми защита.
Маккейлъб кимна. Той заобиколи бюрото и прегърна лекарката.
— Благодаря ти — тихо каза Грасиела. — Ти извърши добро дело.
Фокс леко й се усмихна и кимна.
— Още нещо — рече Фокс, — имаш ли ксерокс?
32.
Когато излязоха навън, той насочи Грасиела към вратите, водещи към паркинга.
— Ти върви натам.
— Защо? Ти къде отиваш?
— Просто ще взема такси до яхтата.
— Какво ще правиш? Искам да дойда с теб.
Той я дръпна настрани.
— Трябва да се прибереш вкъщи при Реймънд и работата си. Всъщност твоята работа е Реймънд. Това тук е моя работа. Нали тъкмо с това ме помоли да се заема.
— Зная, но искам да помогна.
— Вече го направи. И продължаваш да ми помагаш. Но трябва да се върнеш при Реймънд. Аз ще изляза през спешното отделение. Там долу винаги има таксита.
Тя се намръщи. Разбираше, че е прав, но не й се искаше да го остави. Той бръкна в джоба си и извади копието на списъка, което беше направил в кабинета на Фокс.
— Ето, вземи го. Ако с мен се случи нещо, дай го на Джай Уинстън от шерифското управление.
— Какво искаш да кажеш с това „ако ти се случи нещо“?
