Гласът й звучеше почти пискливо и Маккейлъб незабавно съжали, че е избрал точно тези думи. Побутна я към малка ниша с телефони. Тук нямаше никого и можеха да останат насаме.
— Не се тревожи, нищо няма да се случи. Това е резултатът от цялата работа, имената от този списък. Просто си мисля, че е по-добре и двамата да имаме копия, това е всичко.
— Наистина ли смяташ, че името на убиеца е тук?
— Не зная. Тъкмо по този въпрос ще поработя, когато се върна на яхтата.
— Мога да ти помогна.
— Зная, че можеш, Грасиела. Вече ми помогна. Но сега трябва да се върнеш при Реймънд. Не се тревожи. Ще ти съобщавам по телефона всичко. Не забравяй, аз работя за теб.
Тя се опита да се усмихне.
— Не е така. Единственото, което трябваше да направя, беше да ти разкажа за Глори, и след това ти действаше така, както ти подсказваше сърцето.
— Може би.
— Ами ако те откарам и просто те оставя на доковете?
— Не. Сега са най-големите задръствания и пътят ще ти отнеме два часа. Прибирай се при Реймънд.
Тя най-после кимна. Маккейлъб нежно я притегли към себе си и я целуна.
— Грасиела?
— Да?
— Има още нещо.
— Какво?
— Искам да помислиш, да решиш дали съм прав.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако съм на прав път, ако някой е убил Глори заради органите й, в известен смисъл той я е убил и заради мен. Аз също съм получил част от нея. Ако това е вярно, можем ли…
Той не довърши въпроса си и Грасиела дълго не каза нищо.
— Зная — кратко отвърна тя. — Но ти не си направил нищо. Не си причината. По този начин Господ върши и нещо добро, след толкова ужас.
Маккейлъб притисна челото си до нейното. Не каза нищо.
— Зная, казвал си ми, зная и за Обри-Лин. Но това е още една причина да вярвам. Иска ми се и ти да опиташ.
Той я прегърна и прошепна в ухото й:
— Добре, ще опитам.
В нишата се появи мъж с дебело куфарче и застана до един от телефоните. Той хвърли поглед към тях и на лицето му се изписа изненада, когато забеляза сестринската униформа на Грасиела. Очевидно смяташе, че сестрата върши някаква непрофесионална постъпка. Маккейлъб се отдръпна и я погледна в лицето.
— Пази се и поздрави Реймънд от мен. Кажи му, че искам пак да идем за риба.
Тя се усмихна.
— И ти се пази. И ми се обади.
— Добре.
Грасиела бързо го целуна и се насочи към паркинга Маккейлъб погледна към мъжа и се отдалечи.
33.
На тротоара пред спешното отделение нямаше таксита. Маккейлъб реши да промени плана си. Прималяваше му от глад. В основата на черепа му започваше да пулсира лека мигрена и знаеше, че ако не се нахрани, болката скоро ще плъзне и ще обхване цялата му глава. Реши да извика Бъди Локридж и да хапне докато го чака. Мислеше си за вкусните сандвичи, които правеха в деликатесния магазин отсреща. Когато Бъди пристигнеше, можеха да идат до „Видео график кънсълтънтс“ в Холивуд, за да вземат записа и сваления на снимка кадър.
Бързо се върна при телефоните във фоайето на спешното отделение. До един от автоматите млада жена сълзливо обясняваше нещо. Маккейлъб забеляза, че на едната й ноздра и на долната й устна има сребърни халки, свързани с верига от безопасни игли.
— Той не ме позна, не позна и Дани — проплака тя. — Съвсем е свършен и освен това повикаха ченгетата.
Безопасните игли за миг го разсеяха и той се зачуди какво ли ще се случи, ако жената се прозее. Маккейлъб вдигна слушалката на най-отдалечения телефон и се помъчи да не й обръща внимание. След шестото иззвъняване вече се канеше да се откаже, когато Бъди най-после отговори.
— Здрасти, Бъди, готов ли си за работа?
— Тери?
Локридж зашепна.
— Къде си, човече?
— В „Сидърс“. Трябва да дойдеш да ме вземеш. Какво има?
— Ами, ще те взема, но не съм сигурен, че ще искаш да се върнеш тук.
— Бъди, чуй ме добре. Престани с тези глупости и ми кажи какво става.
— Не съм сигурен, човече, но на яхтата ти е пълно с хора.
— Какви хора?
— Ами двама от тях са онези типове в костюмите, които вчера ти идваха на гости.
Невънс и Улиг.
— Вътре ли са?
— Да, вътре са. Освен това свалиха чергилото на джипа ти и докараха влекач. Мисля, че се готвят да го вземат. Отидох да видя какво става и те едва не ме изхвърлиха на кея. Показаха ми значките си и заповед за обиск, после ми казаха да се разкарам. Хич не се държаха любезно. В момента претърсват яхтата.
— Мамка му!
Маккейлъб се огледа и видя, че избухването му е привлякло вниманието на разплаканата жена. Обърна се с гръб.
— Бъди, къде си сега, горе или долу?
— Долу.
— Виждаш ли яхтата ми?
— Естествено. Гледам през прозореца в камбуза.
— Колко души виждаш?
— Има няколко вътре. Но ми се струва, че общо четири-пет. Други двама стоят при „Чероки“-то.
— С тях има ли жена?
— Да.
Доколкото можеше, Маккейлъб описа Джай Уинстън и Локридж потвърди, че на яхтата има жена, отговаря ща на това описание.
— В момента е в трапезарията. Когато преди малко наблюдавах, ми се стори, че само гледа.
Маккейлъб кимна. Мислено анализираше какво може да се е случило. Както и да го разглеждаше, положението му се струваше едно и също. Невънс и Улиг знаеха, че документите от ФБР са у него, но това не би предизвикало такава реакция — заповед за обиск. Имаше само една друга възможност. Беше станал официален заподозрян.
— Бъди — каза той, — видя ли да взимат нещо от яхтата? Говоря за найлонови пликчета или кафяви книжни торби като от „Лъкис“.
— Да, имаше някакви торби. Оставиха ги на кея. Но недей да се тревожиш, Тери.
— Какво искаш да кажеш?
— Струва ми се, че няма да открият онова, което всъщност търсят.
— Да не би да…
— Не по телефона, човече. Искаш ли да дойда и да те взема?
Маккейлъб замълча. Какво ставаше?
