— Стой там — накрая отвърна той. — Ще ти позвъня.
Маккейлъб затвори и незабавно пусна в отвора нова монета. Набра собствения си номер. Никой не отговори. Включи се телефонният секретар и той чу записания си глас да му предлага да остави съобщение. След сигнала Маккейлъб каза:
— Джай Уинстън, ако си там, вдигни телефона.
Изчака малко и тъкмо се канеше да повтори, когато Уинстън вдигна слушалката. Изпита леко облекчение.
— Тук е Уинстън.
— Тук е Маккейлъб.
Това бе всичко. Той реши да остави Уинстън сама да определи правилата на играта. Най-добре можеше да ги прецени по начина, по който се държеше тя.
— Хм… Тери — каза Уинстън. — Откъде раз… Къде си сега?
Слабото облекчение, което изпитваше, започна да се разсейва. На негово място го изпълни страх. Беше й дал възможност да разговаря с него завоалирано, навярно с кодови думи, да се държи така, сякаш я търси колега детектив или дори капитан Хичънс. Но тя използваше собственото му име.
— Няма значение къде съм — отвърна той. — Какво правиш на яхтата ми?
— Защо не дойдеш тук и да си поговорим?
— Не, искам да си поговорим сега. Заподозрян ли съм? За това ли е целият този шум?
— Слушай, Тери, не усложнявай положението. Защо не…
— Има ли заповед за арест? Отговори ми само на този въпрос.
— Не. Тери, няма.
— Но съм заподозрян.
— Тери, защо не ми каза, че имаш черен „Чероки“?
Маккейлъб остана като ударен от гръм, внезапно осъзнал, че всичко около него напълно съвпада.
— Не си ме питала. Само се чуй как говориш. Щях ли да се забъркам във всичко това, в разследването, да привлека бюрото и така нататък, ако бях убиецът? Сериозно ли го мислиш?
— Ти ни отне единствения свидетел.
— Какво?
— Отне ни Ноуан. Влезе в разследването и ни отне единствения свидетел. Ти го хипнотизира, Тери. Сега от него няма никаква полза. Единственият човек, който можеше да успее да разпознае убиеца, и ние го загубихме. Той…
Тя замълча, когато се разнесе изщракване от вдигане то на друг телефон.
— Маккейлъб? Тук е Невънс. Къде се намираш?
— Не разговарям с теб, Невънс. Ти имаш задник вместо глава. Само…
— Чуй ме, опитвам се да се държа цивилизовано. Можем да свършим с това бързо и спокойно, можем и да вдигнем голям шум. Ти решаваш, приятел. Трябва да дойдеш тук, да разговаряме, и подозренията ще отпаднат.
Маккейлъб бързо анализира положението. Невънс и другите бяха стигнали до същото заключение, бяха направили връзката с кръвната група. Фактът, че Маккейлъб пряко бе облагодетелстван от убийството на Торес го правеше заподозрян. Той си представи как бяха вкарали името му в компютъра и бяха получили регистрацията на „Чероки“-то. Навярно това ги беше накарало да се раздвижат. Бяха получили заповед за обиск и сега се намираха на яхтата.
Маккейлъб усети, че ледената ръка на страха го стиска за шията. Инцидентът от предишната нощ. Започна да проумява, че не става въпрос какво е искал непознатият. А какво му е подхвърлил. Сети се за онова, което съвсем скоро му бе казал Бъди — че агентите няма да открият онова, което търсят. И картината започна да се оформя.
— Добре, ще дойда, Невънс. Но първо ми кажи какво имате там? Какво сте открили?
— Не, Тери, няма да играем така. Ще дойдеш тук й тогава ще поговорим за всичко.
— Затварям, Невънс. Давам ти последна възможност.
— После да не влезеш в някоя поща, Маккейлъб. Снимката ти ще виси на стената. Веднага щом свършим тук.
Маккейлъб затвори, задържа ръка на телефона и отпусна главата си на нея. Не знаеше какво става и какво да прави. Какво бяха открили? Какво бе скрил в яхтата непознатият?
— Добре ли сте?
Той сепнато вдигна поглед. Беше момичето с халките.
— Да. А вие?
— И аз. Просто трябваше да поговоря с някого.
— Познато ми е това чувство.
Тя си тръгна, а Маккейлъб отново вдигна слушалката й пусна монета. Бъди незабавно отговори.
— Слушай сега — каза Маккейлъб. — Искам да дойдеш и да ме вземеш. Но няма да можеш просто да си излезеш от там.
— Защо? Това е свободна…
— Защото току-що разговарях с тях и те знаят, че някой ме е предупредил за присъствието им на яхтата ми. Така че виж какво искам да направиш. Събуй се обувките и пъхни вътре ключовете и портфейла си. После иди при коша за пране, пъхни обувките вътре и ги покрий с дрехи. След това изнеси коша от там и…
— В коша ми няма никакви дрехи, Тери. Сутринта, преди да се появят тези хора, изпрах всичко.
— Добре, Бъди. Вземи някакви дрехи — чисти дрехи — и ги сложи в коша. Вътре скрий обувките. Все едно, че отиваш до пералнята. Не затваряй вратата на яхтата си и носи в ръка четири монети от по двайсет и пет цента. Те ще те спрат, но ако си изиграеш ролята както трябва, ще ти повярват и ще те пуснат. После вземи колата и ела при мен.
— Могат да ме проследят.
— Не. Навярно дори няма да те наблюдават, след като те пуснат до пералнята. Може би първо трябва да минеш през пералнята.
— Добре. Къде да те намеря?
Маккейлъб не се поколеба. Изпитваше пълно доверие към Локридж. Освен това той също можеше да вземе предпазни мерки.
Когато затвори, Маккейлъб позвъни на Тони Банкс и каза, че ще се отбие.
Маккейлъб отиде в прочутия деликатесен магазин на Джери и си поръча сандвич със салата от зеле с майонеза и руски пълнеж. Взе си също нарязана туршия и кутия кола. Плати и излезе. Върна се в „Сидърс“. Беше прекарал в болницата толкова време, че знаеше плана й наизуст. Качи се с асансьора в родилното отделение на третия етаж, където имаше чакалня с изглед към хеликоптерната площадка и булеварда. Тук често можеше да се види чакащ баща, който нагъва сандвич. Маккейлъб знаеше, че може да поседи тук, да се нахрани и да почака Бъди Локридж.
Сандвичът изчезна за по-малко от пет минути, но след около час от Бъди Локридж нямаше и следа. Маккейлъб наблюдава пристигането на два хеликоптера, носещи органи за трансплантация в червени хладилни кутии.
Тъкмо се канеше да позвъни на Бъди, когато най-после видя познатия форд на Локридж да спира пред деликатесния магазин. Маккейлъб огледа булеварда в двете посоки, после вдигна очи към небето, за да провери дали не са го проследили с хеликоптер. Накрая се насочи към асансьора.
На задната седалка на форда имаше пластмасов кош с дрехи. Маккейлъб влезе вътре, погледна към него и после към Локридж, който свиреше на хармониката си някаква непозната мелодия.
— Благодаря ти, че дойде, Бъди. Някакви проблеми?
Бъди прибра хармониката в джоба на вратата.
— Не. Спряха ме, както ми каза ти, и ме разпитаха. Но аз се направих на кретен и ме пуснаха. Струва ми се, че ме оставиха само заради монетите. Това беше хитър ход, Тери.
— Ще видим. Кой те спря? Двамата костюмирани ли?
— Не, други двама. Но не бяха агенти, а ченгета. Поне така казаха, но не ми се представиха.
