— Единият не беше ли едър латиноамериканец, с клечка за зъби в устата?
— Позна. Той беше.
Аранго. Маккейлъб изпита задоволство от това, че са изиграли надутия тъпак.
— Та къде ще ходим сега? — попита Бъди.
Маккейлъб знаеше, че трябва да се заеме със списъка на хората, на които беше извършена трансплантация. При това бързо. Но първо искаше да се увери, че не е пропуснал нищо.
— В Холивуд.
— В онази видео компания, в която ходихме преди ли?
— Точно така. Първо отиваме в Холивуд, после пак в Долината.
Локридж измина няколкото кратки пресечки до булевард „Мелроуз“, преди да поеме на изток към Холивуд.
— Добре, разказвай — рече Маккейлъб. — За какво говореше по телефона — че нямало да открият онова, което търсели?
— Погледни в коша за пране, човече.
— Защо?
— Просто погледни.
Маккейлъб откопча колана си и се обърна към коша. Погледна и към колите зад тях. Движението бе натоварено, но нито един от автомобилите не събуди подозренията му.
Кошът беше пълен с бельо и чорапи. Добра идея. Така Невънс или някой друг едва ли щеше да започне да рови вътре.
— Всичко е чисто, нали?
— Разбира се. На дъното е.
Маккейлъб коленичи на седалката и се наведе над коша. Прерови съдържанието му и чу тъпия звук от падането на нещо по-тежко от дрехи. Извади чифт пъстри боксерки и видя найлонова торбичка с пистолет.
Мълчаливо седна обратно на мястото си, стиснал торбичката. После изпъна пожълтелия от смазка найлон, за да разгледа по-добре оръжието. Усети, че по тила му избива пот. Пистолетът бе „ХК П7“. И нямаше нужда от каквито и да е балистични експертизи, за да разбере, че това е същият „ХК П7“, с който бяха убили Кениън, после Кордел и накрая Торес. Разгледа го внимателно и видя, че серийният номер е прогорен с киселина. Произходът на оръжието не можеше да се проследи.
Дланите му потръпнаха. Тялото му се отпусна. Чувствата му скачаха от ясното съзнание за предмета в ръцете му и отчаянието при мисълта за ситуацията, в която се беше оказал. Някой му бе подхвърлил доказателство, което щеше да е неопровержимо, ако Бъди Локридж не беше открил пистолета в тъмните води под „Преследваща вълна“.
— Господи — промълви Маккейлъб.
— Изглежда адски гадно, нали?
— Къде беше?
— Висеше на около два метра под кърмата ти във водонепромокаема торбичка. Беше завързана за една от халките отдолу. Ако знаеш, че е там, можеш да бръкнеш с куката за риба, да закачиш въжето и да го изтеглиш. Но е трябвало да знаеш, че е там. Иначе отгоре не може да се види.
— Онези, които претърсваха яхтата, спускаха ли се във водата?
— Да, имаше един водолаз. Спусна се, но аз вече бях огледал наоколо, както ме помоли. Изпреварих ги.
Маккейлъб кимна и остави пистолета на пода между краката си. Без да откъсва поглед от него, той скръсти ръце на гърдите си, сякаш му бе студено. Беше толкова близо. И макар да седеше до човека, който го бе спасил за момента, Маккейлъб се изпълни с непреодолимо усещане за самота. Изпитваше и нещо, за което само беше чел — колебанието битка или бягство. Изпитваше желание да забрави и да избяга. Просто да зареже всичко и да избяга колкото може по-надалече.
— Здравата я загазих, Бъди.
— И аз си помислих същото — отвърна Локридж.
34.
Когато стигнаха до студиото, Маккейлъб вече беше взел решение. По пътя анализира възможността за бягство и бързо я елиминира. Единственият му избор беше да приеме битката. Знаеше, че сърцето му го задържа тук — да избяга означаваше да умре, защото се нуждаеше от внимателно разработената следоперативна лекарствена терапия, която не позволяваше на тялото му да отхвърли новия орган. Да избяга също означаваше да изостави Грасиела и Реймънд. А това щеше да има същото въздействие върху сърцето му.
Локридж го остави отпред и изчака в зона, разрешена за спиране. Вратата беше заключена. Маккейлъб натисна звънеца два пъти преди Банкс лично да му отвори. Държеше кафяв плик и му го подаде през вратата.
— Това ли е всичко?
— Записът и снимките. Всичко е съвсем ясно.
Маккейлъб пое пакета.
— Колко ви дължа, Тони?
— Нищо. Радвам се, че успях да ви помогна.
Маккейлъб кимна и се канеше да се насочи обратно към колата, но се спря.
— Трябва да ви кажа нещо. Вече не работя в бюрото, Тони. Извинявайте, че ви заблудих, но…
— Зная, че вече не работите в бюрото.
— Откъде?
— Вчера, след като не отговорихте на съобщението ми от събота, позвъних на стария ви служебен телефон. Казаха ми, че от две години не сте там.
Маккейлъб се вгледа в лицето на Банкс.
— Тогава защо ми давате това?
— Защото го преследвате — мъжа от записа. Надявам се да го заловите.
После Банкс заключи вратата.
„Шърман маркет“ бе празен, освен две момиченца, които разглеждаха щанда с шоколад, и младежът, който стоеше на касата. Маккейлъб се надяваше да види вдовицата на Кюнгуон Канг.
— Търся жената, която работи тук през деня.
Тийнейджърът го погледна, прехапа устни и се намръщи.
— Няма нужда да ми говорите като на слабоумен — отвърна той. — Говоря английски. Роден съм тук.
— О — смути се Маккейлъб. — Извинете ме. Просто жената, която беше тук преди, едва ме разбираше.
— Майка ми. Пристигнала е тук от Корея на трийсет годишна възраст и дотогава е говорила само на корейски. Трябва и вие да опитате. Защо не се преместите там и да видите дали след двайсет години ще ви разбират.
— Извинете ме.
Маккейлъб разпери ръце. Не вървеше добре. Опита отново.
— Вие ли сте синът на Кюнгуон Канг?
— Да. А вие кой сте?
— Казвам се Тери Маккейлъб. Съжалявам за баща ви.
— Какво искате?
— Работя за семейството на жената, която е била убита тук…
— Какво точно работите?
— Опитвам се да открия убиеца.
