— Майка ми не знае нищо. Оставете я на мира. Достатъчно преживя.
— Всъщност искам само да видя часовника й. Онзи ден идвах тук и забелязах, че носи часовника, който е носил онази вечер баща ви.
Младежът озадачено го погледна. После се обърна към момичетата на щанда за шоколад.
— Е, момичета, какво ще вземете.
Маккейлъб също погледна натам. Децата не изглеждаха доволни, че ги препират с такова важно решение.
— Та какво за часовника?
— Ами доста е сложно. Някои неща от полицейските доклади си противоречат. Опитвам се да разбера защо. И за тази цел трябва да зная точно кога е влязъл тук убиецът.
Той посочи към камерата на стената.
— От полицията ми дадоха копие на записа. На него се вижда часовникът на баща ви. Успях да изчистя кадъра. Ако майка ви не го е сверявала откакто… е започнала да го носи, ще мога да разбера онова, което ми трябва.
— Не ви трябва часовникът. Часът е показан на записа. Нали казахте, че са ви го дали.
— Според полицията часовникът на камерата не е верен. Тъкмо това се опитвам да разбера. Бихте ли повикали майка си?
Момичетата се приближиха до касата. Младежът не отговори. Мълчаливо взе парите и върна ресто. После ги изчака да излязат и едва тогава се обърна към Маккейлъб.
— Не ви разбирам. Това, което искате, ми се струва безсмислено.
Маккейлъб въздъхна.
— Опитвам се да ви помогна. Искате ли да заловят човека, който уби баща ви?
— Разбира се. Но тази работа с часовника… какво общо има той?
— Бих могъл да ви обясня всичко, ако имате половин час, но…
— Нямам друга работа.
Маккейлъб го изгледа за миг и реши, че това е единственият му изход. Помоли младежа да почака, докато донесе от колата си снимката.
Казваше се Стив Канг. Седнал на предната дясна седалка, той упъти Бъди Локридж към квартал, само на няколко пресечки от къщата на Грасиела Ривърс и Реймънд Торес.
Маккейлъб го беше убедил с разказа си. Младежът разбра достатъчно от теорията му, за да постави на вратата табелка „СКОРО ЩЕ СЕ ВЪРНА“ и да заключи магазина.
Когато стигнаха до дома му, Стив Канг въведе Маккейлъб. Бъди остана в колата. Къщата бе почти същата като на Грасиела и навярно беше строена в началото на 50-те години от един и същи предприемач. Канг го настани в гостната и изчезна по коридора, който водеше към спалните. Маккейлъб чу приглушен разговор на корейски.
Стив Канг се върна. Подаде му безжичен телефон и часовника, който беше носил баща му.
— Тя не е пипала нищо — каза младежът. — Върви си така, както и онази вечер.
Маккейлъб кимна. С периферното си зрение долови движение, погледна наляво и видя, че майката на Стив Канг го наблюдава от коридора. Кимна й, но тя не реагира.
Маккейлъб бе донесъл със себе си снимката, наред с бележника и тефтерчето си с телефонни номера. Беше казал на момчето какво замисля, но все пак се чувстваше неудобно. Щеше да се представи за полицай, а това бе престъпление, даже този полицай да беше Еди Аранго.
Намери номера на лосанджелиския главен комуникационен център. Имаше го от времето, когато работеше в оперативното бюро и се налагаше да координира действията на управлението. ГКЦ бе мрачна централа, намираща се четири етажа под Градския съвет, през която минаваха всички полицейски и пожарни радиосъобщения. И официалното време на убийството на Глория Торес и Кюнгуон Канг беше определено според данните от ГКЦ.
На път от Холивуд за магазина Маккейлъб извади папката на Торес и номера на детективската карта на Аранго от доклада му. Набра служебния номер на ГКЦ. Телефонистката отговори на четвъртото иззвъняване.
— Тук е Аранго, отдел „Убийства“ в Уест Вали — каза Маккейлъб. — Номер едно-четири-едно-едно. В момента нямам радиостанция. Трябва ми точно време, за да регистрирам началото на наблюдение. Трябват ми и секундите.
— И секундите ли? Ха, вие сте много прецизен човек, детектив Аранго.
— Точно така.
— Почакайте.
Маккейлъб погледна часовника. Докато телефонистката говореше, той си отбеляза, че часът е 17:14:42.
— Сега е 17:14:38 ч.
— Ясно — отвърна Маккейлъб. — Благодаря.
Затвори и погледна към Стив Канг.
— Часовникът на баща ви е избързвал с четири секунди.
Канг присви очи и също погледна, докато Маккейлъб си записваше цифрите, сравняваше данните от хронологията на събитията и ги поправяше.
И двамата едновременно стигнаха до едно и също заключение.
— Това означава…
Стив Канг не довърши. Маккейлъб видя, че момчето поглежда към майка си в коридора и после отново към часа, който беше подчертал в бележника си.
— Копеле мръсно! — с омраза промълви младежът.
— Той е нещо повече — възрази Маккейлъб.
Навън Бъди Локридж запали двигателя веднага щом видя Маккейлъб.
— Да вървим.
— Няма ли да закараме хлапето обратно?
— Не, трябва да поговори с майка си. Да вървим.
— Добре де, накъде?
— Обратно на яхтата.
— На яхтата ли? Не можеш да се върнеш, Тери. Онези хора…
— Нямам друг избор.
35.
Локридж го остави на около осемстотин метра от доковете. Маккейлъб извървя пеш останалата част от пътя, като се криеше в сенките на малките магазини покрай булеварда. Според плана Бъди трябваше да остави ключовете си във форда и да се върне на яхтата си, сякаш нищо не се е случило. Ако видеше нещо необичайно, той щеше да запали лампата на яхтата си.
Вече се беше стъмнило. Маккейлъб огледа доковете и не видя нито една светлинка. Очевидно всичко бе наред. Забеляза уличен телефон на стената на един от магазините и позвъни на Локридж. Бъди незабавно вдигна.
— Всичко наред ли е?
— Така ми се струва — отвърна Бъди. — Не виждам никого и по пътя не ме спря никой.
— Ами яхтата ми?
Последва мълчание, докато Локридж поглеждаше към „Преследваща вълна“.
— Още си е там. Като че ли са опънали жълта лента по кея около нея.
— Добре, Бъди, идвам. Първо ще мина през пералнята и ще скрия чантата си в някоя от сушилните. Ако се появя на яхтата и се натъкна на тях, иди да я вземеш и чакай, докато не изляза. Разбра ли?
— Естествено.
— Добре, слушай тогава. Ако всичко на яхтата мине добре, няма да се бавя много. Благодаря ти за
