— Но е толкова нова и крехка, тази промяна. И не зная дали ще издържи на онова, което трябва да ти кажа. Искам ти да решиш. Отдавна не съм се молил за нищо. Но сега ще се помоля да видя теб и Реймънд отново на яхтата ми. Или да вдигна телефона и да чуя гласа ти. Оставям решението на теб.
Той се наведе към нея и нежно я целуна по бузата. Тя не го отблъсна.
— Разказвай — тихо каза Грасиела.
— Грасиела, сестра ти е мъртва заради мен. Заради нещо, което направих много отдавна. Глория е мъртва, защото пресякох границата и позволих на самолюбието ми да се противопостави на един луд.
Той извърна поглед от нея. Болката в очите й бе прекалено силна, за да я понесе.
— Разказвай — още по-тихо повтори тя.
И той й разказа. Разказа й за човека, известен като Джеймс Ноуан. Разказа й за нишката, която го беше отвела до гаража. Разказа й какво е намерил там и какво го е очаквало в компютъра.
Тя се разплака — безмълвни сълзи, които се стичаха по страните й и капеха върху дънковата й риза. Искаше му се да протегне ръка, да я прегърне, да я притисне към себе си и да целува сълзите й. Но не можеше. Знаеше, че в този момент тя е в друг свят. Не можеше да проникне в него сам. Тя трябваше да го пусне вътре.
Когато свърши, известно време двамата помълчаха. Грасиела най-после вдигна длани и избърса сълзите от лицето си.
— Сигурно изглеждам ужасно.
— Не.
Тя сведе очи и дълго мълча.
— Какво ще правиш сега? — накрая попита тя.
— Не съм сигурен, но имам някои идеи. Ще го открия, Грасиела.
— Не можеш ли да се откажеш? Да оставиш да го намери полицията.
Маккейлъб поклати глава.
— Струва ми се, че не мога. Не сега. Ако не го открия и не се изправя пред него, никога няма да превъзмогна това. Не зная дали ме разбираш.
Тя кимна, все още с поглед към пода. Отново настана тишина. Накрая Грасиела вдигна очи към него.
— Сега си иди, Тери. Искам да остана сама.
Маккейлъб бавно се изправи.
— Довиждане, Грасиела.
— Довиждане, Тери.
Маккейлъб се насочи към вратата. По пътя той хвърли поглед към шкафа в дневната и видя снимката на Глория Торес. Тя се усмихваше към обектива в онзи щастлив ден преди толкова време. Тази усмивка винаги щеше да го преследва.
43.
Маккейлъб прекара нощта в неспокойни сънища нещо го теглеше надолу в дълбока и тъмна вода. Стана на разсъмване. Взе душ и си направи здрава закуска — омлет с лук и зелен пипер, сос и много портокалов сок. Когато свърши, той продължаваше да се чувства гладен и не знаеше защо. Слезе до банята и изпълни медицинската си процедура. Всичко беше наред. В седем и пет Маккейлъб позвъни на служебния номер на Джай Уинстън. Тя бе там и гласът й показваше, че е работила цяла нощ.
— Две неща — каза той. — Кога искаш да дам официалните си показания и кога ще получа колата си?
— Можеш да си получиш джипа по всяко време. Само трябва да се обадя.
— Къде е той?
— Тук е. На специалния ни паркинг.
— Предполагам, че трябва да дойда и да си го взема.
— Е, и без това трябва да дойдеш тук, за да ми дадеш показанията си. Защо не свършиш и двете неща едновременно?
— Добре, кога? Искам да приключа с това. Да се махна от тук, да си взема почивка.
— Къде ще ходиш?
— Не зная. Просто трябва да се махна, да се опитам да се освободя от цялата тази отрова. Може би във Вегас.
— Страхотно място за умствено възстановяване.
Маккейлъб не обърна внимание на сарказма й.
— Зная. Та кога можем да се срещнем?
— Можеш да дойдеш тази сутрин по всяко време.
— Тръгвам.
Бъди Локридж спеше на пейката в рубката. Маккейлъб го разтърси и той стреснато се събуди.
— Какво има… хей, Тери, ти си се върнал.
— Да, върнах се.
— Как е колата ми?
— Още върви. Виж сега, ставай, защото пак ми трябваш за шофьор.
Локридж бавно се надигна и седна. Беше използвал спалния си чувал за завивка. Зави се и разтърка очите.
— Колко е часът?
— Седем и половина.
— Мамка му, човече.
— Зная, но това ще е за последен път.
— Всичко наред ли е?
— Да, всичко е наред. Просто трябва да ме закараш до шерифското управление, за да си взема колата. По пътя ще се отбием през някоя банка.
Толкова рано още няма да е отворено.
— Когато стигнем до Уитиър ще е отворено.
— А кой ще върне джипа?
— Аз. Да вървим.
— Но ти ми каза, че не трябва да караш?
— Не се тревожи, Бъди.
Половин час по късно двамата бяха на път. Маккейлъб носеше сака си с чисти дрехи и всичко останало, което щеше да му трябва за пътуването. Носеше също термос с кафе и две чаши. Наля кафе и разказа на Бъди всичко, което се беше случило. През повечето време Локридж му задаваше въпроси.
— Предполагам, че утре ще трябва да си купя вестник — каза той.
— Навярно ще съобщят и по телевизията.
— Хей, дали ще пуснат книга? Вътре ще се споменава ли и за мен?
— Не зная. Историята навярно ще се появи по новините още днес. А да са се напише книга е необходима сензация.
— Плащат ли, за да използват името ти? Искам да кажа, в книга. Или във филм?
— Не зная. Сигурно би могъл да поискаш нещо. Ти си от важните участници в събитията. Нали откри онази изчезнала снимка от колата на Кордел.
— Точно така.
Локридж очевидно се гордееше с участието си и се радваше на вероятната перспектива да изкара малко пари.
— И пистолета. Аз намерих пистолета, който онзи кретен беше скрил под яхтата.
Маккейлъб се намръщи.
— Знаеш ли какво, Бъди? Ако някога се появи книга или пък започнат да те разпитват репортери или ченгета, предпочитам изобщо да не споменаваш за пистолета. Така много ще ми помогнеш.
