с дълги панталони и шушляково яке. Но омаян от красотата на местността, той остана на плажа дълго след като установи, че Даниъл Криминс не се вижда никъде. Малко по-късно по пътеката се спусна тийнейджър по шорти и потник и се приближи към него.
— Вие иска поязди?
— Не, gracias.
Маккейлъб извади от джоба на якето си снимките, които Тони Банкс му бе свалил от видеозаписите, и ги показа на момчето.
— Виждал ли си го? Този човек… Искам да го открия.
Тийнейджърът погледна към снимките и не даде знак, че разбира. Накрая просто поклати глава.
— Не, не открие.
Той се обърна и се заизкачва обратно по пътеката. Маккейлъб прибра снимките в якето си и няколко минути по-късно самият той започна стръмното изкачване. На два пъти спря, за да си почине.
Обядва в ресторанта с омар, печен в тесто и гарниран с чили. Това му струва равностойността на пет щатски долара. Показа снимките още няколко пъти, но без резултат. След това отиде в пощенската станция и набра номера на яхтата си, за да провери дали някой е оставил съобщение на телефонния му секретар. Нищо. После за четвърти път след заминаването си набра номера на Грасиела и отново му отговори секретарят й. Не остави съобщение. Очевидно тя не искаше повече да разговаря с него.
Маккейлъб си запази стая в мотела, като плати в брой и използва измислено име. После реши да покаже снимките на мъжа на рецепцията и отново получи отрицателен отговор.
От бунгалото му се виждаше част от плажа и океана. Брегът продължаваше да пустее. Свали си якето и реши да подремне. Лошите пътища, ходенето по пясъка и изкачването по стръмните пътеки през последните два дни го бяха изтощили.
Преди да си легне, Маккейлъб отвори сака си върху леглото, остави четката и пастата за зъби в банята и подреди върху нощното шкафче пластмасовите шишенца с лекарствата и кутията с хартиени термометри. Извади пистолета си и също го постави при тях. Винаги имаше известен риск да пренасяш оръжие през границата. Но както очакваше, отегчените мексикански служители просто му махнаха да продължава.
Когато намести глава между двете миришещи на мухъл възглавници, той реши отново да провери плажа по залез-слънце. По време на сеанса Криминс бе описал залеза. Може би щеше да е там. В противен случай щеше да започне да го търси из къщите над селото. Маккейлъб беше сигурен, че ще го намери. Не се съмняваше, че е открил мястото, описано от Криминс.
За първи път от месеци насам сънищата му бяха цветни и очите му мърдаха под силно стиснатите клепачи. Яздеше едър кон с цвета на пясъка на плажа, по който препускаше. Преследваха го, но неспокойният жребец не му позволяваше да се обърне и да види кой е зад него. Копитата на животното вдигаха във въздуха огромни облаци пясък.
Ритмичното чаткане на копитата беше заместено от туптенето на собственото му сърце. Маккейлъб се събуди и се опита да се успокои. Реши, че трябва да си премери температурата.
Когато седна и спусна крака на килима, погледът му по навик се плъзна по нощното шкафче. Търсеше часовника, оставен до леглото му на яхтата. Но тук нямаше часовник. Той извърна очи и после бързо отново погледна към шкафчето, осъзнал, че пистолетът му го няма.
Маккейлъб рязко се изправи и се огледа. Изпълни го зловещо усещане за дезориентация. Знаеше, че преди да заспи е оставил оръжието там. Някой бе влизал в бунгалото му. Криминс. Нямаше съмнение. Криминс беше влизал в стаята му.
Бързо провери в якето и сака и откри, че не липсва нищо. Отново огледа стаята и очите му попаднаха върху рибарски прът, изправен в ъгъла до вратата. Беше същият модел като онзи, който беше подарил на Реймънд. Докато го въртеше в ръце и го разглеждаше, той откри инициалите РТ, изрязани в корковата ръкохватка. Реймънд бе надписал въдицата си. Или някой друг го беше направил вместо него. Нямаше значение, посланието бе ясно: Криминс е хванал момчето.
Маккейлъб вече беше съвсем буден и гърдите му се стягаха от мъчителен страх. Навлече якето и излезе от бунгалото. Разгледа вратата и не забеляза да е била насилвана. Бързо отиде до рецепцията на мотела. Когато отвори вратата, над главата му силно иззвъня камбанка. Мъжът, който бе взел парите му, се изправи от стола си с неспокойна усмивка. Тъкмо се канеше да каже нещо, когато с едно-единствено движение Маккейлъб пристъпи към него, пресегна се и го сграбчи за ризата. Дръпна го напред, тялото му се просна върху плота на рецепцията. Пластмасовият ръб се заби в корема на мъжа.
— Къде е той?
— Que?
— Човекът, онзи, на когото си дал ключа от стаята ми. Къде е?
— No habla…
Маккейлъб още по-силно дръпна надолу ризата му и притисна тила му с предмишница. Усещаше, че силите му отслабват, но продължи да го натиска.
— Глупости, не знаеш. Къде е?
Мъжът запелтечи и изпъшка.
— Не зная — накрая отвърна той. — Моля. Не зная къде е.
— Сам ли беше, когато дойде тук?
— Сам, да.
— Къде живее?
— Не зная това. Моля. Казал вие негов брат и искал изненада. Аз му дал ключа, за да изненада вас.
Блъсна го обратно на стола. Мъжът умолително вдигна ръце нагоре и Маккейлъб разбра, че наистина трябва да го е уплашил.
— Моля.
— Какво „моля“?
— Моля, не иска има проблеми.
— Вече е прекалено късно. Откъде е разбрал, че съм тук?
— Аз казал. Той ми платил. Дошъл тук вчера и казал може да пристигнете. Дал ми телефонен номер. Платил ми.
— А ти как разбра, че съм аз?
— Дал ми снимка.
— Добре, дай ми я. И номера, и снимката.
Мъжът, без да се колебае протегна ръка към чекмеджето пред себе си. Маккейлъб бързо се пресегна, стисна го за китката и грубо го дръпна от чекмеджето. После го отвори сам и погледът му попадна върху снимка, оставена върху купчина листове. На снимката Маккейлъб се разхождаше заедно с Грасиела и Реймънд по вълнолома край доковете. Усети, че лицето му почервенява от гняв. Взе снимката и я обърна. На гърба й беше написан телефонен номер.
— Моля — отново каза мъжът. — Вие взима парите. Сто щатски долара. Не иска има проблеми с вас.
Той бръкна в джоба на ризата си.
— Не — отвърна Маккейлъб. — Задръж ги. Заслужи си ги. — После рязко отвори вратата и блъсна камбанката толкова силно, че връвта й се скъса и звънчето отскочи в ъгъла на офиса.
Отиде да позвъни в пощенската станция. Набра номера от гърба на снимката и чу поредица от прещраквания — обаждането се прехвърляше поне през два телефона. Маккейлъб изруга. Нямаше да може да свърже номера с адреса, даже да успееше да накара някой от местните власти да го направи вместо него.
Телефонът най-после започна да звъни. Маккейлъб затаи дъх, но никой не отговаряше. На дванайсетото иззвъняване той тръшна слушалката върху вилката, но тя отскочи, падна и започна да се люлее назад- напред под апарата. Маккейлъб стоеше вцепенен от ярост и безсилие. Далечният сигнал на звънящия телефон продължаваше да се разнася от слушалката.
Накрая осъзна, че гледа през стъклото на кабината към мотелския паркинг. Освен „Чероки“-то имаше още един автомобил с калифорнийски регистрационен номер.
Бързо излезе навън, пресече паркинга и започна да се спуска надолу по скалната пътека.
