Нямаше никой. Тръгна право към морето, като се оглеждаше в двете посоки. Нямаше ги дори конете. Накрая вниманието му привлече дълбоката сянка под надвисналата скала.
Шумът на прибоя под скалата кънтеше. Рязката смяна между ярката светлина и сумрака временно ослепи Маккейлъб. Той спря, силно стисна клепачи и отново ги отвори. Когато очите му се адаптираха, видя очертанията на назъбената скала, която го заобикаляше. От най-дълбоката част на пещерата се появи Криминс. В дясната си ръка държеше зигзауера и цевта на пистолета сочеше към Маккейлъб.
— Не искам да те нараня — каза той. — Но знаеш, че ще го направя, ако се наложи.
Говореше високо, така че гласът му да се извиси над екота на вълните.
— Къде е той, Криминс? Къде е Реймънд?
— Не искаш ли да попиташ „Къде са те“?
Сбъдването на най-големите му страхове разкъса сърцето му. Той пристъпи напред, но спря, когато Криминс вдигна пистолета към гърдите му.
— Спокойно. В безопасност са, агент Маккейлъб. Не се тревожи. Всъщност тяхната безопасност е в твоите ръце.
Маккейлъб бързо разгледа Криминс. Сега косата му беше мастиленочерна, имаше мустаци. Или си пускаше брада, или просто се нуждаеше от бръснене. Носеше остри ботуши, черни джинси и каубойска риза. Сегашният му вид го поставяше някъде между Добрия самарянин и Джеймс Ноуан.
— Какво искаш? — попита Маккейлъб.
Криминс не обърна внимание на въпроса и заговори със спокоен глас. Беше сигурен, че владее положението.
— Знаех, че ако някой дойде тук, това ще си ти. Трябваше да взема предпазни мерки.
— Попитах какво искаш. Искаш мен, нали?
Криминс замислено погледна покрай него и поклати глава. Маккейлъб впи очи в пистолета. Виждаше, че предпазителят е вдигнат. Но ударникът не беше. Нямаше как да разбере дали Криминс е вкарал патрон в патронника.
— Последният ми залез тук — каза Криминс. — Сега трябва да напусна това място.
Отново погледна към Маккейлъб и се усмихна, сякаш го подканяше да потвърди думите му.
— Представи се много по-добре, отколкото очаквах.
— Не бях аз. Ти беше, Криминс. Сам се прецака. Остави им отпечатъците си. И ме насочи към това място.
Криминс се намръщи и кимна, признавайки грешките си. Настана дълго мълчание.
— Зная защо си дошъл тук — накрая каза той.
Маккейлъб не отговори.
— Искаш да вземеш от мен онова, което ти подарих.
Маккейлъб усети, че в гърдите му се надига омраза и изгаря гърлото му. Продължи да мълчи.
— Отмъстителен човек — каза Криминс. — Струва ми се, че ти казах колко преходно е удоволствието от отмъщението.
— Това ли научи от убийствата?! Обзалагам се, че когато нощем затвориш очи, старецът ти още е там, независимо колко души си убил. Не иска да се махне, нали?
Криминс още по-силно стисна пистолета.
— Не става въпрос за това — гневно отвърна той. — А за теб. Искам да останеш жив. Искам и аз да остана жив. Всичко, което направих, ще загуби смисъла си, ако умреш. Не го ли разбираш? Не усещаш ли връзката помежду ни? Ние вече сме свързани. Ние сме братя.
— Ти си луд, Криминс.
— Какъвто и да съм, вината за това не е моя.
— Нямам време да слушам оправданията ти. Какво искаш?
— Искам да ми благодариш за живота си. Искам да ме оставиш на мира. Искам време. Трябва ми време, за да си намеря ново място. Ще трябва да ми го дадеш.
— Откъде да зная, че те са при теб? Взел си рибарския прът. Това не означава нищо.
— Защото ме познаваш. Знаеш, че са при мен.
Маккейлъб не каза нищо.
— Бях там, когато й звънеше и се унижаваше, когато я молеше да вдигне слушалката като някой смешен ученик.
Маккейлъб усети, че гневът му отстъпва пред срама.
— Къде са те? — извика той.
— Наблизо.
— Глупости. Как си ги прекарал през границата?
Криминс се усмихна и направи жест с пистолета.
— По същия начин, по който ти си пренесъл това. Когато пътуваш на юг, никой не ти задава въпроси. Дадох на Грасиела възможност да избира. Тя и момчето да седят отпред и да се държат добре или да пътуват в багажника. Тя постъпи правилно.
— Само да си им направил нещо.
Маккейлъб разбираше колко отчаяно звучат думите му и му се искаше да не ги беше казвал.
— Това зависи от теб.
— Как?
— Сега ще си тръгна. А ти няма да тръгнеш след мен. Няма да се опитваш да ме проследиш. Взимаш си колата и се връщаш на яхтата си. Стоиш до телефона и аз от време на време ще ти звъня, за да се уверя, че си там. Когато разбера, че съм в безопасност, ще пусна жената и момчето.
Маккейлъб поклати глава. Знаеше, че Криминс лъже. Убийството на Грасиела и Реймънд щеше да е последният удар, който с радост и без никакви угризения щеше да му нанесе. Окончателната победа. Знаеше, че независимо от всичко не може да остави Криминс да напусне брега жив. Беше дошъл в Мексико с една-единствена цел. И сега трябваше да я постигне.
Криминс сякаш прочете мислите му и се усмихна.
— Нямаш избор, агент Маккейлъб. Или ще ме пуснеш да си ида, или те ще умрат сами в черна дупка. Ако ме убиеш, никой няма да ги открие. Никога. Глад, мрак… това е ужасно. Забравяш и още нещо.
Криминс отново вдигна пистолета. Чакаше отговор. Маккейлъб мълчеше.
— Надявам се често да си мислиш за мен — каза Криминс. — Аз също ще си мисля за теб.
Той започна да се отдалечава към светлината.
— Криминс — спря го Маккейлъб.
Криминс се обърна и погледът му падна върху пистолета в ръката на Маккейлъб. Маккейлъб направи две крачки към него и повдигна дулото на „ХК П7“ към гърдите му.
— Трябваше да претърсиш сака ми.
Криминс вдигна зигзауера към гърдите му.
— Твоят пистолет е празен, Криминс.
Колебание се появи в очите на другия мъж. То бързо изчезна, но Маккейлъб вече го бе доловил. Сега знаеше, че Криминс не е проверил оръжието.
— Но този не е.
Те стояха и държаха дулата на пистолетите си на половин метър един от друг. Криминс гледаше напрегнато Маккейлъб, сякаш се мъчеше да прочете мислите му. В този момент Маккейлъб си спомни снимката във вестника. Пронизителните очи, които не знаеха милост. Очите срещу него бяха същите.
— Искаш ли да опиташ? — попита той.
Криминс натисна спусъка. Ударникът щракна върху празния патронник. Маккейлъб стреля и видя как Криминс полита назад и пада по гръб върху пясъка с протегнати под прав ъгъл ръце и зяпнала от изненада уста.
Застана над него и бързо взе зигзауера от ръката му. После избърса в ризата си другия пистолет и го пусна на земята, така че умиращият да не може да го достигне.
Маккейлъб застана на колене и се надвеси над Криминс, като внимаваше да не се изцапа с кръвта му.
