— Джай, здравей, какво има? Качвай се.
— Не, бързам. Просто исках да намина и да ти кажа, че са го открили. Заминавам за Мексико.
Маккейлъб повдигна вежди.
— Мъртъв е. Самоубил се е.
— Наистина ли?
— Когато си имаш работа със съдебната полиция на Байа нищо не е сигурно, докато лично не се увериш, но са го открили на плажа на някакво село, Плая Гранде. На брега. Застрелял се е в сърцето. На плажа държали коне и момчето, което се грижело за тях, го намерило. Преди два дни. Току-що ни съобщиха.
Маккейлъб се огледа. Видя мъж с бяла риза и вратовръзка, който се мотаеше край портала. Реши, че е партньорът й.
— Сигурни ли са, че е той?
— Така твърдят. Описанието съвпада. А и са проследили дирите му до каравана край брега. Намерили са компютри, снимки, всякакви неща. Като че ли е нашият човек. Освен това е написал на компютъра прощално писмо.
— Какво пише в него?
— Информацията е от втора ръка, но с една дума, поема отговорността за деянията си и казва, че заслужава да умре заради тях. Било е кратко и мило.
— Открили ли са оръжие?
— Още не, но днес ще проверят плажа с металотърсачи. Ако го намерят, навярно ще е нашият „ХК П7“. Куршумът, изваден при аутопсията, е същият като от убийствата на Кордел и Торес. Ще се опитаме да го вземем за сравнение.
Маккейлъб кимна.
— Как си обясняват случая?
— Много просто. Знаел, че сме по следите му, мъчили го угризения, написал прощалното си писмо, отишъл на плажа и се самоубил. Приливът го изхвърлил на скалите. Морето не го е отнесло. Ще идем да проверим нещата. И да вземем отпечатъци. Навярно няма да има следи от барут, защото трупът е престоял във водата. Но едно е сигурно — няма да приключим случая, ако не сме абсолютно сигурни, че е Криминс.
— Да, това е добра идея.
— Просто искам да проверя, защото нямаше никакви признаци, че ще се самоубие. Нали разбираш какво искам да кажа?
Тя напрегнато се вгледа в лицето му.
— Ами… човек никога не знае.
Уинстън кимна и за първи път извърна очи. Тя погледна към партньора си, който ги наблюдаваше от достатъчно разстояние, за да не може да ги чува.
— Как беше във Вегас, Тери?
Той седна на парапета и остави френския ключ, с който бе работил, до себе си.
— Хм… ами, всъщност не съм ходил никъде. Реших, че ако сега не започна тази работа, никога няма да я свърша. Изключих телефона и просто се занимавах с яхтата. Мисля, че най-после е готова за път.
— Добре. Надявам се да уловиш много риба.
— Със сигурност. Ела с мен някой ден, ще излезем за риба-меч.
— С удоволствие.
Тя кимна и отново се огледа наоколо.
— Трябва да вървя. Чака ме дълъг път, а и без това тръгваме късно.
— Успех.
— Благодаря.
Тя понечи да се обърне, но се поколеба и отново погледна към него.
— Видях джипа ти на паркинга. Трябва да го измиеш, Тери. Адски е мръсен.
Погледите им се срещнаха.
— Ще го измия — отвърна Маккейлъб. — Благодаря.
47.
„Преследваща вълна“ с пълна скорост пореше ниските вълни на юг към Каталина. Застанал на мостика, Маккейлъб стискаше руля. Беше свалил предното стъкло и студеният въздух караше кожата му да настръхва. Островът се издигаше от мъглата на хоризонта като огромна каменна катедрала. Постепенно се очертаваха силуетите на къщите и на някои от по-големите яхти на Авалон. Вече ясно се виждаше кръглият покрив на казиното, най-характерната за града сграда.
Той се обърна, за да погледне назад. Континентът се бе скрил и за него загатваше само смогът, надвиснал отгоре му като предупредителен знак „НЕ ИДВАЙ ТУК!“ Маккейлъб беше щастлив, че се е избавил от него.
За миг си помисли за Криминс. Не изпитваше никакви угризения за начина, по който бе решил нещата в Мексико. Нямаше да има въпроси. Но той не беше защитавал само себе си. Глория и Реймънд бяха прекарали трийсет и шест часа с Криминс. Макар че физически не ги бе наранил, те все още се нуждаеха от време, за да се изцелят и да оставят премеждието зад гърба си. Маккейлъб не виждаше с какво могат да им помогнат нови разпити в полицията. И Грасиела се беше съгласила.
Погледна надолу към кърмата и скрито им се полюбува. Реймънд седеше на сгъваемия стол, стиснал с малките си ръчички въдицата. Грасиела стоеше до него и придържаше стола му. На Маккейлъб му се искаше момчето да улови голяма черна риба-меч. Но не се безпокоеше. Щяха да имат много време, за да ловят риба.
Грасиела сякаш усети погледа му и вдигна очи към него. Двамата се усмихнаха. Когато му се усмихваше така, Маккейлъб чувстваше, че сърцето му се свива. От щастие.
Това пътуване бе проверка. Не само за яхтата, но и за тях двамата. Така беше казала тя. Проверка, за да видят дали са в състояние да преодолеят преградата помежду си, мъчителната история на случилото се.
Не можеше да се надява на повече. Това бе всичко, което искаше — просто шанс. За първи път от много време насам той имаше цел.
Маккейлъб отново погледна напред и провери курса на яхтата. Вече се виждаше камбанарията на хълма, а до нея покривите на къщите. Градът беше прекрасен и той нямаше търпение да им го покаже.
Маккейлъб за пореден път крадешком хвърли поглед към кърмата. Косата на Грасиела бе завързана отзад заради вятъра и очите му се плъзнаха по прелестната линия, която се откриваше. В последно време изпитваше нещо много подобно на вяра и нямаше представа накъде го води тя. Беше объркан, но не и загрижен. Знаеше, че всъщност няма значение. Той вярваше в Грасиела Ривърс и не се съмняваше, че това е здрава основа, върху която наново да изгради живота си.
Романът „Кръв“ е художествена измислица, но е вдъхновен от разговорите с моя приятел Тери Хансън, на когото трансплантираха сърце в деня на Св. Валентин през 1993 г. Благодаря му за искрените разкази, в които описа емоционалните и физическите промени, настъпили в живота му.
Бих искал също да благодаря на онези, които ми помагаха със съветите и опита си, докато пишех. Всички грешки са допуснати единствено по моя вина. Изразявам признателността си на Линда и Кали за това, че ме изтърпяха, на Уйлям Гайда, бивш служител в лосанджелиското полицейско управление, за това, че ме научи на изкуството на разпит под хипноза, и на Джим Картър за това, че ми показа яхтите на доковете Кабрило. Благодаря също на Джийн Рийл, бивш агент от ФБР, на Скот Андерсън, цар на компютрите, на Лари Сълкис, отличен стрелец, и на Скот Аймън, мой гуру в литературата.
Много ми помогнаха с размислите си и онези, които четяха вече готовите страници. Сред тях са Мери Конъли, Сюзън Конъли и Джейн Конъли, Джоъл Готлър, Брайън Липсън, Филип Спицър, Бил Гарбър, Мелиса Рукър и Клинт Истууд. (Специални благодарности на Джоъл за идеите, свързани с хармониката.) Моят
