провели шестчасов разпит на Виктор Матарезе във връзка с убийството на проститутката Чарис Уидърспун през 1996 година. ДНК анализите на спермата в гърлото на жертвата, съхранявана в продължение на десет години, бяха доказали по категоричен начин, че е на Матарезе. Профил на неговата ДНК беше направен през 2002 година след осъждането му по случай на брутално изнасилване. Четири години по-късно Бош и Райдър възобновиха следствието за убийството на Уидърспун, взеха ДНК пробата и я изпратиха в щатската лаборатория за рутинна проверка.
Беше си типично „лабораторен“ случай — тоест обвиненията се градяха единствено върху резултатите от различни анализи. Но поради факта, че Чарис Уидърспун е била активно работеща проститутка, ДНК съвпадението не означаваше автоматично обвинение. Теоретично погледнато, спермата би могла да е на клиент, когото е обслужила преди появата на убиеца.
И така, следствието не опираше до науката, а до онази стая, в която двамата детективи се опитваха да измъкнат нещо от Матарезе. В осем сутринта го вдигнаха от леглото в транзитния център, където го бяха внедрили след присъдата за изнасилване, качиха го в колата и го докараха тук, в центъра Паркър. Първите пет часа от разпита протекоха изключително трудно. В началото на шестия Матарезе рухна и призна за убийството на Уидърспун, като прибави към него и ликвидирането на още три проститутки в Южна Флорида, малко преди да се премести в Ел Ей.
Когато чу да го викат на телефона, Бош си помисли, че се обажда колегата му от Маями, но се оказа, че греши.
— Ало?
— Фреди Оливас от отдел „Убийства“ на Североизточния участък. Обаждам се от централния архив: казаха ми, че папката, която търся, е у вас.
Бош не отговори веднага — трябваше да освободи съзнанието си от случая Матарезе. Не се сещаше кой е Оливас, въпреки че името му беше познато. А по отношение на папките от архива — това му беше работата: да преглежда старите дела и да търси начин да ги реши с помощта на напредъка в криминалистиката. Понякога двамата с Райдър изтегляха от архива по двайсетина дела едновременно.
— У мен има цял куп дела — каза накрая. — Кое поточно ви интересува?
— Делото Жесто. Мари Жесто. Заведено е под номер деветдесет и три.
Бош пак не отговори веднага. Нещо го стегна в гърдите. Винаги ставаше така, когато мислеше за Жесто, въпреки че оттогава бяха минали цели тринадесет години. Пред очите му моментално се появяваше акуратно сгънатата купчинка дрехи на предната седалка на колата й.
— Да, това дело е у мен. Какво има?
Забеляза как Райдър вдига глава, моментално доловила промяната в гласа му. Бюрата им бяха едно срещу друго, натикани в малка ниша.
— Доста деликатен проблем — отвърна Оливас. — Има връзка с едно текущо разследване и прокурорът иска да хвърли едно око на това дело. Може ли да отскоча при вас и да го взема?
— Имате ли заподозрян, Оливас?
Колегата му забави отговора и Бош побърза да зададе следващия си въпрос:
— Кой е прокурорът?
Отново не получи отговор. Това затвърди намерението му да не отстъпва.
— Това дело е активирано, Оливас. Работя по него и имам заподозрян. Ако искате да поговорим, готов съм. Ако правите свои разработки, трябва да включите и мен. Иначе съм зает и мога да ви пожелая приятен ден. Разбрахте ли ме?
Оливас проговори миг преди Бош да му тръшне слушалката. Гласът му вече не звучеше приятелски.
— Виж какво, отворко. Искам да проведа един телефонен разговор, след което ще ти звънна пак.
И затвори, без да каже нищо повече, а Бош погледна Райдър и каза:
— Мари Жесто. Областната прокуратура иска делото.
— Но това е твое дело. — Тя го изгледа озадачено. — Кой се обади?
— Фреди Оливас, детектив от Североизточния. Случайно да го познаваш?
— Лично не, но съм го чувала — отвърна тя. — Води разследването по случая Рейнард Уейтс. Сети ли се кой е?
Едва сега Бош свърза името с човека. Случаят Уейтс се радваше на повишено обществено внимание, а Оливас вероятно го приемаше като своя билет за шоуто. Полицейското управление на Лос Анджелис беше разделено на географски принцип на деветнадесет самостоятелни единици, всяка от които разполагаше със свой участък и независимо детективско бюро. Отделите за разследване на тежки престъпления към тези бюра работеха върху по-малко комплицираните случаи и повечето от следователите там ги приемаха като трамплин към елитния клуб на Главното полицейско управление в центъра Паркър, носещ наименованието Дирекция грабежи и убийства. Тук беше голямото шоу. Едно от подразделенията на дирекцията беше именно отдел „Неразкрити престъпления“. Бош си даваше сметка, че ако делото Жесто има някаква далечна връзка със случая Уейтс, Оливас ревниво ще пази информацията си от ДГУ.
— Не ти каза за какво става въпрос, нали? — подхвърли Райдър.
— Още не. Но явно разполага с нещо. Не пожела да ми каже дори името на прокурора, с който работи.
— Рикошета — рече тя.
— Моля?
— Рик О’Шеа. Той работи по случая Уейтс. Съмнявам се, че Оливас разполага с нещо друго. Току-що приключиха предварителното следствие и всеки момент ще внесат делото в съда.
Бош замълча. Ричард О’Шеа, по прякор Рикошета, оглавяваше Специалния отдел към областната прокуратура. Беше постигнал немалко успехи в работата си и никой не се съмняваше, че това е само началото. През пролетта, веднага след като стана известно решението на действащия областен прокурор да не се кандидатира за втори мандат, О’Шеа зае първо място сред кандидатите за негов наследник. И спечели предварителните избори с внушително, макар и не пълно мнозинство. Надпреварата без съмнение щеше да е разгорещена, но О’Шеа все още държеше първи коридор. Радваше се на подкрепата на действащия главен прокурор, познаваше отлично работата и имаше зад гърба си няколко блестящо спечелени дела — предимство, с което през последните десетина години можеха да се похвалят малцина прокурори. Главният му съперник за поста беше Гейбриъл Уилямс — юрист извън прокуратурата, с двадесетгодишна частна практика, основно в процеси по защита на гражданските права. Уилямс беше чернокож, а О’Шеа — бял. В предизборната си програма Уилямс обещаваше контрол и реформиране на правозащитните органи — програма, която щабът на О’Шеа приемаше с открита насмешка и подчертаваше недостатъчната квалификация на Уилямс за поста. Но скоро стана ясно, че отсъствието на практика в градската прокуратура е по-скоро предимство за Уилямс, а неговата платформа набра изненадващо голям брой привърженици. Разликата между двамата конкуренти бързо започна да се топи.
Бош познаваше предизборната борба в детайли, защото през последната година бе проявил изненадващ дори за себе си интерес към политическия живот — най-вече на общинско ниво. В изборите за общински съветници беше подкрепил кандидата Мартин Мейзъл, който беше изкарал цели три мандата в съвета като представител на един от западните квартали на града, безкрайно далеч от дома на Бош. Мейзъл беше известен с комбинативния си ум и задкулисните сделки, сключвани в подкрепа на едрия капитал в района си. Въпреки това Бош реши да гласува за него и искрено се надяваше да бъде преизбран. Противник на Мейзъл беше бившият заместник полицейски началник Ървин Р. Ървинг — човек, когото Бош не харесваше и беше готов на всичко, за да го види победен. Подобно на Уилямс, Ървинг също обещаваше реорганизация на правозащитните органи, най-вече в Главното полицейско управление на Лос Анджелис. Докато служеше в полицията, Бош много пъти се беше сблъсквал с него и в никакъв случай не желаеше да го види като член на общинския съвет.
Предизборната кампания и свързаните с нея истории се отразяваха почти ежедневно от „Таймс“. По тази причина Бош следеше не само борбата между Мейзъл и Ървинг, но и останалите сблъсъци. Знаеше всичко за кампанията на О’Шеа, който без съмнение възнамеряваше да подкрепи кандидатурата си с поредица блестящи изяви в съда, предназначени да подчертаят юридическите му способности. Преди месец бе уредил предварителните съдебни заседания по делото Рейнард Уейтс да се появят на първите страници на вестниците и сред водещите новини на електронните медии. Обвиняемият за две предумишлени убийства бил спрян късно през нощта в Ехо Парк за рутинна полицейска проверка. На пода на микробуса му полицаите
