открили три чувала за смет, от които капела кръв. Огледът установил, че в тях са натикани разчленените трупове на две жени. Ако и това не беше подходящото дело за един кандидат главен прокурор, който търси медийна изява, здраве му кажи. Случаят Ехо Парк бързо се превърна в сензация.
Но се появи и проблем — заглавията започнаха да тъпчат на място. След предварителните заседания беше решено Уейтс да бъде изправен пред съда, но поради факта, че ставаше въпрос за дело с евентуална смъртна присъда, процесът и съпътстващата го медийна шумотевица щяха да са по-късно, месеци след изборите. О’Шеа се нуждаеше от нещо ново, което да ангажира вниманието на медиите и да поддържа инерцията. И в момента Бош се питаше дали това нещо няма някаква връзка с интереса му към случая Жесто.
— Мислиш ли, че Жесто може да бъде свързана с Уейтс? — попита Райдър.
— Досега това име не се е появявало никъде. Ехо Парк — също.
Телефонът иззвъня и той бързо вдигна слушалката.
— Отдел „Неразкрити престъпления“, на телефона детектив Бош.
— Оливас съм. В единайсет нула-нула донеси делото на шестнайсети етаж. Ричард О’Шеа ще те чака. Включен си, отворко.
— Ще бъдем там.
— Чакай, чакай! Какво означава „ще бъдем“? Казах ти да си там, в комплект с папката!
— Работя с партньор, Оливас — отсече Бош. — Ще дойда с нея.
Затвори и погледна Райдър.
— В единадесет трябва да сме там.
— А Матарезе?
— Ще видим какво можем да направим.
Бош се замисли за момент, после стана и извади делото Жесто от шкафа с документи зад гърба си. Преди година беше излязъл в пенсия, но след това прие предложението да се върне на работа. Оттогава беше изисквал на три пъти делото Жесто от Централния архив. Всеки път бе разглеждал отделни детайли в него, бе провеждал срещи и телефонни разговори с хора, чиито имена бяха регистрирани преди повече от тринадесет години. Райдър добре знаеше какво означава за него това отворено разследване и правеше всичко възможно да му осигури време и спокойствие за него.
Но от тези усилия не излезе нищо. Нямаше ДНК проби, нямаше пръстови отпечатъци, липсваше информация за местопребиваването на Жесто и нейния похитител — въпреки убеждението на Бош, че жената е мъртва. Той успя да проследи придвижването на Мари Жесто от дома й до супермаркета — и толкоз. Откри колата й в гаража на комплекс „Високата кула“, но не успя да идентифицира човека, който я е оставил там.
В дългата си кариера Бош имаше много разследвания, прекратени поради липса на напредък. Всеки детектив в отдел „Убийства“ беше наясно, че няма как да е другояче. Но случаят Жесто продължаваше да го преследва през годините. От време на време той изискваше делото от Централния архив, проверяваше някои факти седмица-две, натъкваше се на непреодолими препятствия и го връщаше с убеждението, че е направил каквото може. Но след няколко месеца това убеждение се изпаряваше и той отново попълваше формулярите за изискване на делото. Просто не можеше да се откаже.
— Бош, Маями на втора линия — извика един от колегите му.
Дори не беше чул, че телефонът звъни.
— Аз ще го поема — пак си се отнесъл — рече Райдър.
Тя вдигна слушалката, а Бош отново разгърна папката Жесто.
2
Закъсняха десетина минути, тъй като пред асансьорите се бяха струпали много хора. Бош не обичаше сградата на Наказателния съд именно заради асансьорите. Никак не му беше по вкуса да виси на опашка и да се блъска в претъпканите кабини.
В приемната на областната прокуратура им обясниха, че ще дойде човек да ги заведе в кабинета на О’Шеа. След няколко минути цъфна някакъв тип и махна към куфарчето в ръката на Бош.
— Носиш ли го?
Бош не го познаваше: мургав латиноамериканец със сив костюм.
— Оливас?
— Да. Носиш ли папката?
— Нося я.
— Добре, отворко. Хайде с мен.
Обърна се и тръгна към вратата, от която се беше появил. Райдър понечи да го последва, но Бош я спря. Оливас усети, че никой не върви след него, спря и се обърна.
— Идвате ли, или не?
— Първо искам да си изясним нещо, Оливас. — Бош направи крачка към него. — Ако още веднъж ме наречеш „отворко“, ще ти навра папката в задника, при това без да я вадя от куфарчето!
Оливас го дари с продължителен поглед и вдигна ръце в знак, че се предава.
— Окей, както кажеш.
Кабинетът на О’Шеа се оказа в дъното на дълъг коридор, след завоя. Беше доста просторен за стандартите на областната прокуратура. Хората тук обикновено работеха по двама-трима в стая, а разпитите провеждаха в специални остъклени кабини, изградени в дъното на всеки коридор. Но кабинетът на О’Шеа нямаше нищо общо с теснотията — беше разделен на две части и предлагаше достатъчно пространство за външни посетители, плюс място за масивно писалище с размерите на концертен роял. Явно позицията началник-отдел „Специални разследвания“ имаше своите предимства и съвсем определено намекваше, че притежателят й е достоен и за най-високия пост в тази служба.
О’Шеа ги посрещна прав зад бюрото, с протегната за поздрав ръка. Беше четиридесетгодишен хубавец с катраненочерна коса — точно толкова нисък, колкото изглеждаше по телевизията. От репортажите по делото Уейтс ясно се виждаше, че репортерите, които тикат микрофоните си в лицето на водещия прокурор, са доста по-високи от него. По принцип Бош харесваше ниските прокурори: те правеха всичко възможно да изпъкнат — обикновено за сметка на човека, когото обвиняват.
Настаниха се по столовете. О’Шеа остана зад бюрото си, Бош и Райдър заеха местата срещу него, а Оливас седна отстрани, близо до купчина лъскави предизборни плакати с надпис РИК О’ШЕА И НИКОЙ ДРУГ!
— Благодаря, че се отзовахте на поканата ми — започна О’Шеа. — Преди да започнем, предлагам да прочистим атмосферата. Фреди ме предупреди, че сте реагирали отрицателно на нашите искания.
Очите му бяха приковани в лицето на Бош.
— Нямам никакви проблеми с Фреди — отвърна детективът. — Дори не го познавам достатъчно, за да го наричам Фреди.
— Трябва да кажа, че аз съм виновен за нежеланието му да ви информира за нашите намерения и действия. Убеден съм, че става въпрос за нещо изключително деликатно, към което трябва да подходим със съответното внимание. Тъй че, ако трябва да се сърдите на някого, сърдете се на мен.
— Не съм сърдит, дори напротив — много съм доволен — отвърна Бош. — Ако не вярвате, питайте партньорката ми.
Райдър енергично закима.
— Доволен е. Определено е доволен.
— Е, значи всички сме доволни. Да почваме тогава.
О’Шеа сложи дясната си ръка до един класьор с размерите на малък акордеон, поставен на дясната част на писалището. В него имаше няколко папки, всичките със сини етикети. Бош беше твърде далеч, за да прочете какво пише върху тях, още повече че не си беше сложил очилата.
— Запознати ли сте с обвинението по случая Рейнард Уейтс?
Бош и Райдър кимнаха едновременно.
— Трудно бихме могли да го пропуснем — промърмори детективът.
О’Шеа посрещна забележката му с лека усмивка.
