потрепна надежда. Рейчъл се насочи към двойната врата, над която имаше голям надпис АРХИВ. От цялата й фигура се излъчваше авторитет и непоколебима решителност.
Служителката, с която беше разговарял Бош, беше зад гишето и обслужваше някакъв гражданин. Без да чака покана, Уолинг пристъпи към нея, извади служебната си карта от джоба на жакета и хладно обяви:
— ФБР. Искам да говоря спешно с началника ви.
Служителката не се впечатли.
— Ще ви обърна внимание веднага щом…
— Вече ми обърна внимание, драга — прекъсна я Рейчъл. — Върви да го повикаш, иначе аз ще свърша тая работа! Не чу ли, че въпросът е спешен?
Гримасата на жената ясно показа, че никога не се е сблъсквала с подобна грубост, но тя все пак заряза гражданина на гишето и забърза към вратата в дъното.
Чакането продължи не повече от минута. Вратата се отвори и служителката отново се появи, следвана от мъж с бяла риза и кремава вратовръзка.
— Озбърн — представи се той на Рейчъл. — С какво мога да ви помогна?
— Да поговорим в кабинета ви. Въпросът е конфиденциален.
— Оттук, моля.
Посочи една врата след гишетата и натисна бутона За електрическо отключване. Бош и Уолинг го последваха в кабинета и го изчакаха да се настани зад бюрото, отрупано с прашни сувенири на „Доджърс“, сред които се виждаше неразопакован сандвич.
— Та за какво става въпрос? — попита Озбърн, след като още веднъж разгледа служебната карта, която му подаде Рейчъл.
— Господин Озбърн, аз съм служител на Тактическото разузнавателно бюро със седалище в Лос Анжелис — започна решително тя. — Убедена съм, че знаете за какво говоря. А това е детектив Хари Бош от Градската полиция на Лос Анджелис, с когото работим върху едно следствие от изключителна важност. От вашата служителка разбрахме, че в архивите ви се съхранява досие на лицето Робърт Фоксуърт, роден на трети ноември хиляда деветстотин седемдесет и първа година. За нас е от изключително важно значение да получим незабавен достъп до него.
Озбърн кимна, но това, което каза, изобщо не приличаше на съгласие.
— Разбирам. Но работата тук, в ОССБД, се подчинява на правилата, определени от Закона за защита на децата. Достъп до личните данни на нашите питомци могат да имат единствено лица, посочени от съда. За съжаление ръцете ми са…
— Робърт Фоксуърт вече не е малолетен — прекъсна го Рейчъл. — В момента той е на тридесет и четири години, а данните от досието му може би ще ни помогнат да предотвратим една от най-големите заплахи за града в последно време, включително спасяване на човешки живот!
— Разбирам, но и вие трябва да ме…
— Бъдете уверен, че и аз ви разбирам. Но ако не получим незабавен достъп до въпросното досие, има опасност за живота на определени хора. Не искате това да легне на вашата съвест, нали? Ние също. Следователно сме един екип. Ето какво ще ви предложа: ще прегледаме досието тук, в кабинета ви. А междувременно аз ще се обадя в службата и ще накарам колегите си да поискат съдебна заповед. Ще имам грижата тя да е тук до края на работния ден.
— Ами… В такъв случай трябва да изискам папката от архива.
— Тук ли се намира той?
— Да, в приземието.
— В такъв случай се обадете да донесат въпросното дело. За съжаление времето ни е малко.
— Почакайте тук. — Озбърн се изправи. — Лично ще сляза да го взема.
— Благодаря ви.
Озбърн излезе от кабинета, а Рейчъл и Бош се настаниха на столовете пред писалището.
— Да се надяваме, че няма да му дойде друг акъл — усмихна се тя.
— Добра си — промърмори Бош с уважение. — Доскоро си мислех, че единствено дъщеря ми може да убеди зебрата да се откаже от ивиците си, но виждам, че и ти си същата.
— Ако работата стане, ще ме заведеш на още един обяд в „Уотър Грил“ — отсече тя.
— Добре, но при условие да не поръчваме сашими.
Озбърн се забави петнайсетина минути. Най-сетне се появи с папка с твърди корици, дебела поне три сантиметра. Уолинг стана и я взе от ръцете му. Бош също стана.
— Ще приключим максимално бързо, господин Озбърн. — Тя се усмихна. — Благодаря ви.
— Хей, чакайте! Нали щяхте да прегледате досието тук?
Рейчъл вече вървеше към вратата.
— Не разполагаме с време, господин Озбърн. Трябва да тръгваме. Утре сутринта ще си получите папката.
И излезе, следвана от Бош.
— А съдебната заповед? — извика Озбърн, но никой не му обърна внимание.
Рейчъл кимна на служителката, която покорно натисна бутона за отваряне на вратата. Бош продължаваше да върви на две крачки след нея, възхитен от увереното й поведение.
— Има ли наблизо някой „Старбъкс“, където да прегледаме тези неща на спокойствие? — попита Рейчъл.
— „Старбъкс“ винаги е на две крачки — усмихна се Бош.
Тръгнаха по тротоара и скоро стигнаха до малка закусвалня с вътрешен бар и две-три високи столчета пред него. Бош поръча две кафета на човека зад тезгяха. Рейчъл се настани на един стол и отвори папката.
Докато дойдат кафетата, тя вече го беше изпреварила с една страница. Той седна до нея и започна да чете документите, които вече беше прегледала. Работеха съсредоточено, без дори да докоснат кафетата — те бяха просто пропуск до временното им работно място.
Най-отгоре в папката лежеше копие от акта за раждане на Фоксуърт. Беше се появил на бял свят в болницата „Куин ъф Ейнджълс“. Според приложените данни майката се казваше Розмари Фоксуърт, дата на раждане 21.06.54, място на раждане Филаделфия. Бащата беше неизвестен, а постоянният адрес на Розмари беше апартамент в жилищен блок на авеню „Орчид“ в Холивуд. Бош напрегна паметта си. Днес на този адрес се намираше модерният център „Кодак“ — част от плана за съвременно строителство и обновяване на Холивуд, лъскава сграда от мрамор, стъкло и с червени пътеки, която едва ли имаше нещо общо със сбутания квартал от 70-те, населяван от хипита и безделници.
В акта беше отбелязано името на лекаря, акуширал при раждането, плюс това на един социален работник.
Бош механично започна да пресмята. Розмари бе родила сина си на седемнадесет, от неизвестен баща. Името на социалния работник в документа означаваше, че раждането е за сметка на общинските служби за социално подпомагане, а адресът на родилката едва ли е подходящ за отглеждането на новородения Робърт.
Всичко това започна да се подрежда в главата му като моментална снимка. Предполагаше, че Розмари е избягала от родната си Филаделфия в бленувания Холивуд. Живяла е в апартамент с няколко съквартирантки и най-вероятно се е прехранвала с проституция. Почти сигурно бе употребявала и наркотици. А общината беше поела грижата за детето веднага след раждането.
Рейчъл продължаваше да му прехвърля документите, които очертаваха една тъжна съдба. На двегодишна възраст Робърт Фоксуърт бе приет в системата на ОССБД. През следващите шестнадесет години от живота си бе живял в различни сиропиталища и жилища на осиновители. Бош отбеляза, че е прекарал няколко години и в Младежки дом „Макларън“ в Ел Монте, — той самият беше живял там в детството си.
Папката съдържаше цял куп психологически тестове. Фоксуърт бе подлаган на тях по няколко пъти годишно — обикновено след напускането на поредните си осиновители. Всичко това очертаваше един тъжен и напълно разбит живот. Тъжен, но не и необичаен. Обикновената история на дете, лишено от единствения си родител и третирано зле от институцията, поела грижите за него. През целия си живот Фоксуърт бе
