прескачал от място на място, без истински дом, без семейство. Вероятно изобщо не бе разбрал какво значи да си обичан.
Документите пред очите на Бош пробудиха спомените му. Той беше минал през същата система, но две десетилетия преди Фоксуърт. Със съответните белези, разбира се, но в сравнение с пораженията върху този младеж неговите бяха нищо.
Следващият документ, който му даде Рейчъл, се оказа смъртният акт на Розмари Фоксуърт. Беше починала на 5 март 1986 г. от усложнения, настъпили вследствие на злоупотреба с наркотици и хепатит С в напреднала фаза. Смъртта я беше настигнала в отделението за затворници на Общинския медицински център. Бош пресметна, че по онова време Фоксуърт е бил на четиринадесет години.
— Аха, ето! — промърмори Рейчъл.
— Какво?
— Най-дългият му престой при осиновители е бил в Ехо Парк. В дома на Харлан и Джанет Саксън.
— Адрес?
— Фигероа Лейн 710. Живял е там от осемдесет и трета до осемдесет и седма, почти пълни четири години. По всяка вероятност ги е харесвал, а и те него.
Бош се наведе да надзърне в документа пред нея и каза:
— Спрели са го с разчленените тела на Фигероа Терас — само на две пресечки оттам. Ако го бяха проследили само още минута-две, щяха да стигнат до адреса.
— Ако действително е отивал там.
— Няма къде другаде.
Тя му подаде листа и зачете следващия. Но Бош слезе от столчето и се отдалечи. Не искаше да чете повече. Най-после беше открил връзката с Ехо Парк. Вече беше време за действие.
— Хари — повика го Рейчъл. — В тези психологически заключения се споменава за някакви гадости, които е дрънкал като тийнейджър.
— Какви гадости?
— Натрупал е много гняв към жените. Най-вече към младите жени с леко поведение. Проститутки и наркозависими. Досещаш ли се до какво е довело всичко това?
— Не. Ти ми кажи.
— Убивал е майка си. Отново и отново, виждал я е във всяка своя жертва. Включително и в онази, която е отвлякъл снощи. За него всички те са двойници на майка му. А той иска да я убие, защото го е изоставила. Като ликвидира тези млади жени, той го прави с убеждението, че им пречи да дават живот на други сирачета като него.
— Добра работа по специалността. — Бош я погледна с уважение. — Ако разполагаме с време, положително ще стигнеш до сърцевината на всичко това. Но тя не го е зарязала, а са й го отнели.
— Това няма значение. Изоставянето е факт. Държавата не е имала друг избор, защото става въпрос за детето на проститутка, която употребява наркотици и всичко останало. На практика тя го изоставя, защото е негодна да изпълнява майчиния си дълг. Оттам нататък го поема една дълбоко порочна обществена институция, която той напуска в момента, в който става относително самостоятелен. Но дълбоко в себе си продължава да се чувства изоставен.
Бош бавно кимна. Рейчъл вероятно имаше право, но ситуацията го караше да се чувства зле. Беше твърде интимна, твърде добре позната, твърде близо до пътя, който беше извървял. С изключение на няколко дребни отклонения, той и Фоксуърт бяха вървели по един и същи път. С тази разлика, че Фоксуърт е бил обзет от демоничното желание постоянно да убива собствената си майка, докато той самият — според мнението на един полицейски психиатър — цял живот щеше да се опитва да разкрие убийството на своята.
— Какво има?
Той бавно вдигна глава. Все още не й беше разказал тъжната история на собствения си живот. Вероятно защото не желаеше да се превърне в обект на професионалните й възможности.
— Нищо. Просто си мисля.
— Приличаш на човек, който току-що е срещнал призрак — каза тя.
Той само сви рамене.
Уолинг събра документите, затвори папката и най-после посегна към кафето.
— И сега какво?
Бош дълго я гледа, преди да отговори.
— Ехо Парк.
— Ще ти трябват подкрепления.
— Първо ще ида да хвърля едно око, а след това ще извикам подкрепления.
— В такъв случай идвам с теб — отсече тя.
Четвърта част
КУЧЕТО, КОЕТО ХРАНИМ
27
Решиха да вземат мустанга, защото служебната кола на Рейчъл прекалено биеше на очи. Навлязоха в Ехо Парк, но се държаха далеч от дома на Саксън на Фигероа Лейн 710. Самото местонахождение на къщата се оказа проблем, защото уличката бе свързваща алея между Фигероа Терас и Чавес Равийн — толкова тясна и лишена от движение, че всяка кола, дори стар мустанг, щеше да направи впечатление. В случай, че Уейтс се криеше там, със сигурност щеше да има предимството да ги забележи пръв.
Бош спря на пресечката на Бюдри и Фигероа Терас и замислено забарабани с пръсти по кормилото.
— Избрал е добро място за тайния си замък. Няма как да го доближим, без да привлечем вниманието. Особено пък денем.
— Е, нали затова средновековните замъци са се строели по върховете на хълмовете.
Бош погледна наляво, към високите сгради, които стърчаха над къщите по Фигероа Терас. В най- високата и най-близката, непосредствено оттатък магистралата, се помещаваше централата на Градското водоснабдяване.
— Хрумна ми нещо — промърмори той и подкара колата надолу.
Спряха в подземния паркинг на ЦГВ и Бош отвори багажника и извади един сак. В него държеше комплект средства за наблюдение — мощен бинокъл, фотоапарат и старателно навит спален чувал.
— Какво ще снимаш? — попита Уолинг.
— Нищо. Но апаратът има телеобектив, който може би ще искаш да използваш, докато аз гледам през бинокъла.
— А спалният чувал?
— Вероятно ще се наложи да легнем на покрива. Не искам да си изцапаш елегантното федерално костюм-че.
— Мисли за себе си, не за мен.
— Мисля за момичето, което е отвлякъл Уейтс. Да вървим.
Тръгнаха към асансьорите.
— Забелязваш ли, че продължаваш да го наричаш Уейтс, макар вече да сме сигурни, че името му е Фоксуърт? — попита тя.
— Да. Вероятно защото го разпитвахме като Уейтс, стреля по нас като Уейтс, избяга като Уейтс…
Тя не каза нищо, макар той да подозираше, че има доста забележки от психологическа гледна точка.
Качиха се на приземния етаж и Бош отиде на информацията. Показа картата си и поиска спешна среща с началника на охраната.
След две минути се появи висок чернокож мъж със сиви панталони и тъмносин блейзър. Този път и Рейчъл извади служебната си значка. Човекът беше видимо впечатлен от смесения им екип.
— Хиеронимус — изхъмка той, забил очи в служебната карта на Бош. — Хари ли ви викат?
— Да.
