представители на правосъдието. Най-вече на един от тях, който вече няма как да се защити…
Бош се отдръпна от патрулката и най-после измъкна ръцете си изпод мишниците. Пръстите му бавно се свиха в юмруци.
— Имаш предвид твоя приятел Оливас? — изръмжа той.
— Точно него. Но от поведението ти разбирам, че си повярвал на това, което уж ти е казал Фоксуърт.
— Уж? Нима намекваш, че съм си го измислил?
— Все някой го е направил.
Бош леко се приведе напред и изръмжа заплашително:
— Махай се, О’Шеа! Иначе ще те фрасна!
Прокурорът направи крачка назад, сякаш вече беше получил юмрук в лицето.
— Грешиш, Бош. Той те е излъгал.
— Той само потвърди това, което знаех още преди да вляза в проклетата дупка. Оливас е бил корумпиран. Фалшивото вписване в работния дневник е негова работа, а целта му е била да свърже Рейнард Уейтс с Мари Жесто, Той е направил и знаците в гората, които Уейтс използва, за да ни отведе при тялото. Но това не е било самоинициатива, О’Шеа. Някой трябва да му е заповядал да го направи. Той нямаше достатъчно акъл за подобна схема.
О’Шеа го погледна втренчено и каза:
— Май не мога да те разубедя, а?
— Да ме разубедиш ли? — Бош го погледна презрително и той побърза да отмести очи. — Няма начин! Изобщо не ме е грижа за предизборната ти кампания, прокурорче. Разполагам с неопровержими факти и нямам нужда от показанията на Фоксуърт, за да ги докажа.
— В такъв случай май трябва да се обърна към някой с по-висок чин от теб.
Бош направи крачка напред, спря на сантиметри от прокурора и тихо попита:
— Усещаш ли миризмата? Усещаш ли гадната воня, която се разнася от мен? Това е отвратителната миризма на смъртта, О’Шеа. Целият съм потопен в нея. Но все пак ще успея да я измия, разбираш ли?
— Какво искаш да кажеш?
— Точно това, което си мислиш. Кой е с по-висок чин от теб, О’Шеа? Може би ще звъннеш в лъскавия кабинет на Ти Рекс Гарланд?
О’Шеа си пое дъх и объркано поклати глава.
— Не знам какво ти е станало в онзи тунел, но говориш глупости.
— Скоро всичко ще ти се изясни. И това при всички случаи ще стане преди изборите.
— Дай факти, Бош. Явно пропускам нещо в разсъжденията ти.
— Мисля, че не пропускаш нищо, О’Шеа. Ти знаеш всичко, а скоро ще го научи и целият свят. Още не знам как, но бъди сигурен, че ще натикам и теб, и семейство Гарланд там, където ви е мястото. Обещавам ти, че ще го направя!
Сега дойде ред на О’Шеа да направи крачка към него.
— Искаш да кажеш, че съм организирал всичко това заради Ти Рекс Гарланд?
Бош се разсмя. Човекът насреща му беше решил да изиграе театъра си докрай.
— Добър си. — Той поклати глава. — Това не мога да ти го отрека.
— Ти Рекс Гарланд е един от основните спонсори на предизборната ми кампания. Абсолютно открит и законен. Как си позволяваш да го замесваш в…
— Защо не ми каза това вчера, когато открито ти заявих, че за мен синът му е основен заподозрян в убийството на Жесто?
— Защото това щеше да усложни нещата. Аз не познавам нито единия, нито другия. Никога не съм се срещал с тях. Какво от това, че Ти Рекс е подкрепил предизборната ми кампания? Той го прави при всички местни избори, подкрепя куп народ. Ако ти бях казал това, със сигурност щях да предизвикам подозренията ти. Не го исках, макар че сега вече виждам как…
— Ти си абсолютен мръсник! — Бош скръцна със зъби.
— Майната ти! — озъби се О’Шеа. — Нищо не можеш да докажеш!
— В такъв случай няма какво повече да си кажем.
— Напротив, има! Само опитай да ми направиш мръсно и ще видиш кой ще остане на крака след цялата гнусотия!
О’Шеа рязко се обърна, излая нещо на придружителите си и тръгна към колата. На кого ли щеше да се обади първо, запита се Бош. На Ти Рекс или на началника на полицията?
После в главата му се оформи внезапно решение. Да се обади на Кейша Ръсел и да й каже, че забраната пада. И да я помоли да се разрови в предизборните дарения на Гарланд за кампанията на О’Шеа. Бръкна в джоба си, но се сети, че телефонът му все още се търкаля някъде из гаража на Уейтс. Тръгна натам, но пред вратата вече беше опъната яркожълта полицейска лента.
Изправена до белия микробус, Кал Кафарели ръководеше екипа криминалисти в гаража. На врата й висеше бяла дихателна маска, а от изражението й личеше, че вече е влизала в ужасната воняща дупка.
— Как вървят нещата, Кал? — попита Бош.
— Както може да се очаква след влизане в ада.
— Права си.
— Със сигурност ще работим до късно през нощта. Какво има, Хари?
— Случайно да намерихте един телефон? Изпуснах го някъде тук, когато започна патакламата.
— Онзи там ли? — попита Кал и посочи пода близо до вратата на микробуса.
Бош кимна. На бетона, очертан с тебешир, лежеше неговият телефон, червената лампичка за съобщения мигаше усилено. Бялото кръгче го накара да сбърчи вежди. Телефонът не биваше да се включва в списъка на веществените доказателства. Това увеличаваше шансовете никога да не си го получи.
— Може ли да си го взема?
— Още не, Хари. Съжалявам. Фотографът все още не е приключил. Решихме да започнем отвътре навън и той все още снима в тунела.
— Защо не ми го подадеш за малко? Имам съобщения. Ще ги прочета тук, на място, и веднага ти го връщам.
— Стига, Хари.
Той въздъхна, беше наясно, че предложението му нарушава най-малко четири точки от правилника.
— Добре. Ще те помоля да ми кажеш кога мога да си го получа. Надявам се да стане преди да падне батерията.
— Дадено, Хари.
Бош се обърна и видя Рейчъл Уолинг — крачеше към жълтата полицейска лента. До гаража беше спряла лимузина на федералните служби, а до нея чакаше мъж с костюм и слънчеви очила. Вероятно Рейчъл бе повикала колегите си.
— Хари? — попита тя. — Добре ли си?
— Вече да. А ти?
— Всичко е наред. Какво е станало? — Пръстът й се насочи към мокрите му дрехи.
— Пуснах си един маркуч. Вътре беше адски гадно. Ще ми трябват поне два часа под душа. Ти тръгваш ли?
— Да. Засега приключиха с мен.
Бош кимна към мъжа със слънчевите очила, който чакаше на три-четири метра от тях, понижи глас и попита:
— Неприятности ли имаш?
— Още не знам. Но ще се оправя. Нали пипна Уейтс и спаси момичето. Това не може да носи неприятности на никого.
—
Тя го погледна в очите, помълча малко, после кимна.
