материали по следствието.
— Той ли ти обясни как да откриеш тялото в гората?
— Обясни ми къде точно се намират специалните знаци в гората, показа ми и снимки. Беше лесно. През нощта преди разпита ги научих наизуст.
Бош замълча. Беше смаян от лекотата, с която го бяха подвели. Ръководен от силното си желание да разкрие случая, той се беше оставил да бъде заслепен.
— Какво трябваше да получиш срещу всичко това, Рейнард?
— Искаш да кажеш от тяхна гледна точка? — отвърна с въпрос Уейтс. — Живота си, човече. Те ми предлагаха да живея. Или приемам, или отказвам. Но ако трябва да съм честен, изобщо не ми пукаше. Шансът за бягство беше единствената причина да се съглася с онзи цирк в гората… Да избягам… Да посетя за последен път любимата си лисича дупка… Това ми стигаше. Нищо друго не ме интересуваше. Не се страхувах и да умра…
Бош се зачуди какъв да е следващият му въпрос. Помисли да включи телефона си и да избере номера на някой съдия или прокурор, който да чуе признанията на Уейтс на живо. Пусна фенерчето на земята и посегна към джоба си, но после се сети, че беше изпуснал телефона по време на стрелбата в гаража.
— Тук ли си, Бош?
— Тук съм. Какво ще кажеш за Мари Жесто? Суон каза ли ти защо трябва да признаеш убийството й?
— Не беше нужно да ми казва — засмя се Уейтс. — То си беше ясно като бял ден — онзи, който й е видял сметката, иска да престанеш да ровиш.
— Имена?
— Нямаше имена.
Бош въздъхна и поклати глава. Не разполагаше с нищо срещу О’Шеа, срещу Антъни Гарланд, срещу никого. Обърна се и погледна към гаража. Не видя нищо, но знаеше, че там вече чакат хора. Бяха затъмнили входа, за да го предпазят. И по всяка вероятност всеки момент щяха да влязат в тунела.
— Кажи нещо за бягството си — подхвърли той, колкото да продължи разговора. — И то ли беше планирано, или действаше импулсивно?
— И от двете по малко. Суон дойде на посещение вечерта преди експеримента, за да ми разкаже как точно да те заведа при тялото. Показа ми снимки, обясни ми за знаците по дърветата, спомена и за онази кална дупка, която трябва да преодоляваме с помощта на стълба. Веднага разбрах, че именно тя е моят шанс. Казах му, че трябва да поиска да ми свалят белезниците, за да мога да сляза по стълбата. Заплаших го с провал на цялата операция, ако ми откажат.
Бош си спомни как О’Шеа отмени решението на Оливас и заповяда да свалят белезниците на затворника. Нежеланието на Оливас бе пиеса изцяло в негова, на Бош, чест. Всъщност всичко бе пиеса в негова чест. Изиграна добре, изиграна така, че да го заблуди.
Зад гърба му се разнесе шум от пълзене. Той се обърна и включи фенерчето. Екип командоси в пълно бойно снаряжение: черен кевлар, автомати, прибори за нощно виждане. Операцията им щеше да започне всеки миг. Няколко зашеметяващи гранати, последвани от директна атака. Изключи фенерчето и си помисли за жената. Беше сигурен, че Уейтс ще я ликвидира в момента на нападението.
— Наистина ли си живял в „Макларън“? — попита Уейтс.
— Да. Доста преди теб, но наистина живях там. Спално помещение В. Беше най-близо до игрището за бейзбол и винаги бяхме първи при избора на екипи и оборудване.
Каза го просто защото не знаеше по какъв начин да задържи вниманието му. А на практика цял живот се опитваше да забрави годините, прекарани в „Макларън“.
— Май наистина си бил там, Бош.
— Бях, разбира се.
— А какво е станало с нас днес? Ти си поел по един път, аз — по друг. Предполагам, че съм хранил погрешното куче…
— Какво куче? Какво искаш да кажеш?
— Забравил си. В „Макларън“ имаше една приказка: у всеки човек живеят по две кучета. Едното добро, другото зло. Те непрекъснато се борят за надмощие, защото само едното може да вземе връх.
— И?
— Печели онова, което храниш. Аз съм хранил погрешното, а ти — правилното.
Бош не знаеше какво да каже. Зад гърба му нещо изщрака. Всеки момент в тунела щеше да бъде взривена зашеметяваща граната. Той бързо се изправи, надяваше се да не го застрелят в гръб.
— Идвам, Уейтс.
— Недей, Бош.
— Ще ти дам пистолета си. Гледай светлината на фенерчето и ще видиш как ти го подавам.
Натисна бутона и насочи лъча към стената на завоя. Пристъпи напред и бавно протегна лявата си ръка към светлината. Държеше пистолета за дулото, за да Увери Уейтс, че нищо не го заплашва.
— Идвам.
Зави и се озова в нещо като малко уширение, където тунелът свършваше. Беше почти четири на четири, но таванът беше нисък и той не можеше да се изправи в цял ръст. Под слабата светлина на фенерчето се разкри ужасяваща картина. Скривалището беше пълно с черепи, кости и разлагаща се плът, а вонята беше толкова силна, че Бош се уплаши да не повърне.
После лъчът бавно се спря върху лицето на човека, когото Бош познаваше под името Рейнард Уейтс. Беше седнал на нещо като издълбан в стената трон, а до него, върху мръсно одеяло, лежеше отвлеченото момиче — голо и в безсъзнание. Пистолетът на Фреди Оливас беше опрян в слепоочието му.
— Спокойно — прошепна Бош. — Ето, давам ти пистолета си. Само не я наранявай повече.
Уейтс се усмихна, сигурен, че контролира положението.
— Май ще си останеш глупак до края, Бош.
Детективът подхвърли оръжието и то падна на няколко сантиметра от трона. Уейтс се наведе да го вземе, дулото на другия пистолет се отмести от слепоочието на жената. Бош пусна фенерчето и със светкавично движение издърпа от колана си револвера, който беше взел от сляпата старица.
Дългото дуло улесни прицела. Той натисна спусъка, после още веднъж. И двата куршума улучиха Уейтс в гърдите, тялото му отскочи към стената. Бош видя как очите му се разширяват, а след това изведнъж губят светлината, която разделя живота от смъртта. Главата му клюмна на гърдите.
Бош пропълзя до жената и опипа пулса й. Беше жива. Зави я с одеялото, обърна се и изкрещя:
— Аз съм Бош от отдел „Грабежи и убийства“! Чисто е! Положението е под контрол! Рейнард Уейтс е мъртъв!
Иззад ъгъла се появи ослепителен лъч светлина. Бош не можеше да види мъжете зад нея, но знаеше, че са там, с насочено оръжие.
Въпреки това го обзе огромно облекчение. Надигна се и бавно тръгна към тях.
30
Бош излезе от тунела заедно с двама командоси с противогази. Пред гаража чакаше малка група хора, главно членове на екипа по издирване на бегълци и униформени полицаи. Между тях бяха Рандолф и Осейни от ОУО и Ейбъл Прат. Бош се огледа за Рейчъл Уолинг, но приятелката му не се виждаше никъде.
След него изнесоха жертвата на Уейтс и моментално я качиха на чакащата линейка, която подкара към общинската болница с включена сирена. Бош беше убеден, че въображението му е бедно, за да си представи ужасите, които е изживяла. Но най-важното беше, че е жива.
Командирът на специалния екип го покани да даде показания в един от служебните микробуси, но Бош отказа. Искаше да остане на чист въздух и час по-скоро да прогони отвратителната миризма на лисичата дупка долу. Междувременно забеляза, че полицаите от специализирания екип се държат на почетно разстояние от него, огледа се, видя градинския маркуч край стълбите на съседната къща, отиде до него, завъртя крана и се пъхна под струята. Водата обля главата и шията му, дрехите му подгизнаха. Но в момента важното беше да отмие отвратителната миризма, а дрехите така и така щеше да изхвърли.
