Нервният кикот бавно заглъхна. Бош изчака десетина секунди и извика:
— Уейтс? Пусни момичето. Да тръгне към мен. Бавно.
— Няма да стане, Бош. Тя ми трябва. Ще я убия в момента, в който някой се опита да влезе тук. А последния куршум ще запазя за себе си.
— Почакай, Уейтс. Пусни момичето и вземи мен. Ще направим размяна.
— Не, Бош. Предпочитам сегашното състояние на нещата.
— Какво ще правим тогава? Ние искаме да говорим с теб, а ти искаш да се спасиш. Не разполагаме с много време, Уейтс. Хайде, пусни момичето.
Тишината се проточи няколко секунди, после от мрака долетя нервният глас на убиеца:
— От какво да се спася, Бош? Кажи ми от какво?
Мускулите на детектива бяха на ръба на схващането и той седна до дясната стена на тунела. Беше останал с впечатлението, че светлината на свещта идва отляво, а самият тунел завива наляво. Продължаваше да стиска пистолета, подпрял китката си на другата ръка, с която държеше фенерчето.
— Няма как да се измъкнеш — каза той. — Пусни момичето и се предай. Сделката все още е валидна. Няма защо да умираш, момичето — също.
— Не ме е страх да умра, Бош. Затова съм тук, защото пет пари не давам за смъртта. Искам просто да съм свободен, а не на разположение на държавата или на типове като теб.
Жената беше спряла да плаче. Дали Уейтс не я беше…
— Какво става, Уейтс? — напрегнато извика той. — Тя жива ли е?
— Припадна. Вероятно от силно вълнение.
Смехът му бавно заглъхна. „Трябва да поддържам разговора — рече си Бош. — Само по този начин ще отклоня мислите му от пленницата и това, което е намислил“.
— Знам кой си — тихо каза той.
Но Уейтс отказа да захапе въдицата.
— Ти си Робърт Фоксуърт, син на Розмари Фоксуърт, отгледан от Общинската служба за социално подпомагане. Приюти, общежития… Живял си тук, в дома на семейство Саксън. Известно време си прекарал и в младежкото общежитие „Макларън“ в Ел Монте. Аз също съм живял там, Робърт.
Настъпи продължителна тишина. После от мрака долетя гласът на Уейтс, внезапно станал кротък.
— Вече не съм Робърт Фоксуърт.
— Разбирам те.
— А онова сиропиталище, „Макларън“, го мразя. Всичките ги мразя.
— Закриха го, скоро ще станат две години оттогава. Решението беше взето след смъртта на някакво момче…
— Майната им. Как успя да стигнеш до Робърт Фоксуърт?
Разговорът започваше да набира сила и Бош ясно усети разграничаването. Престъпникът говореше за Робърт Фоксуърт като за друга, съвсем различна личност. Той вече се беше превърнал в Рейнард Уейтс.
— Не беше чак толкова трудно — отговори Бош. — Поразровихме се из архивите на Фицпатрик и сравнихме рождената ти дата с тази на разписката. Между другото, какво представляваше медальонът, който си заложил?
Отговорът дойде след нова продължителна пауза.
— Беше на Розмари. Единствената й вещ, която бях запазил. Заложих го с твърдото намерение да го откупя, но когато отидох да си го прибера, оня шопар Фицпатрик го беше продал!
Бош кимна. Беше успял да накара Уейтс да отговаря на въпросите му, но времето беше малко. По тази причина той реши да се прехвърли в настоящето.
— Разкажи ми за постановката, Рейнард. Какво ти предложиха Оливас и О’Шеа?
Мълчание.
— Те се възползваха от теб, Рейнард — направи нов опит Бош. — О’Шеа те употреби и вече е готов да ти обърне гръб. Това ли искаш? Да умреш в тази дупка, а той да се измъкне чист като сълза?
Остави фенерчето на земята и вдигна ръка да избърше потното си чело. А след това трябваше доста да опипва, за да открие фенерчето.
— Не мога да ти предам О’Шеа и Оливас — тихо каза Уейтс.
Бош не схвана за какво става въпрос. Нима беше сбъркал? Направи опит да обмисли развоя на събитията, след което попита:
— Ти ли уби Мари Жесто?
— Не — отговори след продължителна пауза Уейтс.
— Как организирахте следствения експеримент тогава? Откъде знаеше къде точно се намира тялото?
— Помисли малко, Бош. — Уейтс въздъхна. — Те не са глупаци, за да си позволят пряка комуникация с мен.
Това си беше вярно.
— Значи Мори Суон е играл ролята на посредника. Разкажи ми как стана всичко.
— Какво има за разказване? Всичко беше постановка, отначало докрай. Целта беше да се спечели твоето доверие, защото именно ти продължаваше да ровиш и да безпокоиш разни хора…
— Какви хора?
— Не ми каза имената им.
— Мори Суон ли цитираш?
— Да. Но това няма значение. Няма как да стигнеш до него. Става въпрос за поверителни отношения между адвокат и клиент. Нямаш право да се бъркаш, освен това ще е моята дума срещу неговата. Нищо няма да излезе от това и ти прекрасно го знаеш.
Това също беше вярно. Мори Суон беше уважаван член на адвокатската колегия, нямаше начин да бъде притиснат с показанията на осъден престъпник, който на всичкото отгоре е и сериен убиец. О’Шеа и Оливас бяха направили изключително майсторски ход с привличането му като посредник.
— Суон не ме интересува — изръмжа Бош. — Интересува ме схемата.
Уейтс дълго мълча.
— Идеята за сделка дойде от Суон — започна най-после той. — Моите самопризнания срещу живота ми. Подхвърлил я на прокуратурата без мое знание. Ако Ме беше попитал, щяха да му кажа да не си прави труда. Честно казано, предпочитам спринцовката пред четиридесет години зад решетките. Ти можеш да ме разбереш, Бош. Защото си човек, който действа на принципа око за око, зъб за зъб… Можеш и да не ми повярваш, но те харесвам именно заради това.
Мълчанието се проточи и Бош побърза да се обади:
— И после?
— После една вечер ме извадиха от килията и ме закараха в прокуратурата. Мори беше там. Съобщи ми за възможността за сделка, но при условие да призная нещо, което не съм извършил. Добави, че ще има следствен експеримент, по време на който аз трябва да заведа един детектив до мястото, където е заровен труп. Този детектив трябвало да бъде убеден, а единственият начин за това бил аз да го заведа при трупа. Ти беше този детектив, Бош.
— И ти прие, така ли?
— Приех в момента, в който стана въпрос за следствен експеримент на открито. Това беше единствената причина: дневната светлина. В нея съзрях шанс за себе си.
— Значи те накараха да повярваш, че идеята за сделка идва от О’Шеа и Оливас, така ли?
— Че от кой друг?
— Мори Суон използва ли имената им във връзка със сделката?
— Каза, че те са хората, които определят условията. И че са готови да сключат сделката, стига аз да поема вината за престъпление, което не съм извършил. И да го докажа, разбира се. Като те заведа на мястото, където е заровена Мари Жесто. Сега стана ли ти ясно?
— Да. — Бош усети как го залива гореща вълна. Помъчи се да прогони гнева си, да го запази за по- подходящо време.
— Как научи подробностите, които ми описа по време на разпита?
— Чрез Суон. Той ме запозна с тях. Каза, че онези От прокуратурата ги били извадили от оригиналните
