— Пенсиониран ли сте, докторе?
— Да, но това не означава, че не мога да разпозная кост, когато видя…
— Не поставям под съмнение знанията ви. — Бош се опита да се усмихне. — Казвате, че е човешка, вярвам ви. Просто се ориентирам в обстановката. Можете да я приберете в кутията.
Гайо върна костта на мястото й.
— Как се казва кучето?
— Беда.
Бош го погледна. Приличаше на заспало.
— Като пале ми създаваше доста ядове.
Бош кимна.
— Разбирам. Ако нямате нищо против повтарянето, разкажете ми какво се случи днес.
Гайо прокара ръка по врата на кучето. То го погледна за момент, после пак отпусна глава и затвори очи.
— Изведох Беда на следобедна разходка. Обикновено когато стигнем до кръга, й свалям каишката и я пускам да тича в гората. Това й харесва.
— Каква порода е? — попита Бош.
— Жълт лабрадор — бързо отвърна Брашър зад гърба му.
Бош се обърна и я погледна. Тя усети, че намесата й е грешка, кимна и отстъпи към вратата на кабинета, при партньора си.
— Вие можете да тръгвате, ако имате други повиквания — каза Бош. — Аз ще поема нещата оттук нататък.
Еджууд кимна и направи знак на Брашър да излизат. Бош се замисли за момент, после каза:
— Колеги?
Еджууд и Брашър се обърнаха към него.
— Нека да не го разгласяваме, а?
— Дадено — каза Брашър и погледът й се задържа върху Бош, докато той не отклони своя.
След като двамата излязоха, Бош пак се обърна към доктора и забеляза, че потрепването на лицевите му мускули е станало по-силно изразено.
— Отначало и те не ми повярваха — каза Гайо.
— Защото получаваме много обаждания като това. Но аз ви вярвам, докторе, тъй че защо не продължите?
Гайо кимна.
— Добре. Значи изкачихме се до кръга и аз махнах каишката. Тя се втурна в гората, както винаги. Добре е тренирана. Когато свирна, се връща. Проблемът е, че вече не мога да свиркам достатъчно силно. Така че ако се отдалечи толкова, че да не ме чува, се налага да я чакам.
— Какво се случи днес?
— Свирнах и тя не се върна.
— Значи доста се е била отдалечила.
— Точно така. Почаках. Свирнах още няколко пъти и най-накрая тя излезе от гората, при къщата на господин Улрих. Носеше костта. Отначало помислих, че е пръчка, разбирате ли, и че иска да си играе. Но когато се приближи, разпознах формата. Измъкнах я от устата й, не без борба, след което я разучих тук, за да съм сигурен, и се обадих на вас.
„На вас“ — помисли си Бош, Винаги казваха така, като че ли полицаите принадлежаха към друг вид. Синият вид, през чиято броня ужасите на тоя свят не можеха да проникнат.
— Когато сте се обадили, сте казали на сержанта, че костта има фрактура.
— Да, така е.
Гайо взе отново костта, обърна я и прокара пръст по дължината на вертикалната бразда.
— Това е линия на счупване, детектив. Зараснала фрактура.
— Добре. — Бош посочи кутията и докторът сложи костта в нея.
— Докторе, имате ли нещо против да сложите каишката на кучето и да се разходите до кръга с мен?
— Нищо. Трябва само да си сменя обувките.
— Аз също трябва да се преоблека. Какво ще кажете да Ви чакам отвън?
— Разбира се.
— Ще взема това сега.
Бош постави капака на кутията, взе я и излезе.
Патрулната кола все още беше пред къщата. Двамата полицаи седяха вътре, очевидно заети с писането на рапорти. Той отиде до своята кола и сложи кутията на дясната предна седалка.
Понеже беше на повикване, не беше с костюм. Носеше спортно яке, сини дънки и бяла риза. Съблече якето, нави го с хастара навън и го сложи на задната седалка. Забеляза, че спусъкът на оръжието, което носеше закачено на бедрото си, е пробило дупка в подплатата, а якето не беше носено и година. Скоро дупката щеше да стигне и до джоба. В повечето случаи връхните му дрехи се износваха точно по този начин — отвътре навън.
Свали и ризата и остана по тениска. Отвори багажника и извади от кутията с екипировката си за огледи работните обуща. Докато се преобуваше, подпрян на задния калник, Брашър излезе от патрулната кола и се приближи към него.
— Значи изглежда достоверно, а?
— Така мисля. Все пак някой от съдебните медици ще трябва да го потвърди.
— Ще се качиш да хвърлиш един поглед ли?
— Поне ще опитам. Въпреки че няма да е светло още дълго. Вероятно ще се върна пак утре.
— Аз съм Джулия Брашър. Нова съм в отдела.
— Хари Бош.
— Знам. Чувала съм за теб.
— Отричам всичко.
Тя се усмихна и му протегна ръка, което го свари в процеса на връзване на втората обувка. Той пусна връзките и стисна ръката й.
— Съжалявам, днес имам проблеми с разпределението на времето.
— Не се притеснявай.
Той завърза обувката и се изправи.
— Когато се обадих за кучето и ме погледна, се сетих, че се опитваш да установиш контакт с доктора. Направих грешка, съжалявам.
Бош я огледа. Към трийсет, с тъмна коса, вързана на плитка, която се спускаше под яката й. Тъмнокафяви очи. Очевидно предпочиташе да е на открито — тенът й беше равномерен.
— Вече казах, не се притеснявай.
— Сам ли си?
Бош се поколеба.
— Партньорът ми в момента е зает.
Докторът се появи на вратата с кучето, вързано на каишка. Бош реши да не се преоблича напълно в костюма си за огледи и погледна Джулия Брашър — тя гледаше кучето.
— Нямате ли обаждания?
— Днес не е натоварено.
Бош премести поглед към кутията с екипировка, където се мъдреше и фенерът му, бръкна в багажника, взе един парцал и го хвърли отгоре му. После извади руло жълта полицейска лента и един „Полароид“, затвори капака и се обърна към Брашър.
— Имаш ли нещо против да ми заемеш фенерчето си? Забравил съм моето.
— Не, разбира се.
Тя извади фенерчето от калъфа на колана си и му го подаде. Докторът и кучето дойдоха при тях.
— Готови сме.
— Добре, докторе. Искам да отидем до мястото, където сте пуснали кучето, за да видим къде ще
