намерена от кучето, за потвърждение преди да започнем нещо.
— Добре, дръж ме в течение.
Следващият, на когото Бош позвъни, беше Тереза Корасон, областният съдебен лекар. Потърси я у дома й. Въпреки че извънслужебните им отношения бяха прекратени преди години и оттогава тя се беше местила поне два пъти, телефонният й номер беше същият и Бош го помнеше наизуст. Сега това му дойде много на място. Обясни й какво е направил и че се нуждае от официално потвърждение за човешкия произход на костта преди да задвижи други неща.
Каза й също, че ако се получи потвърждение, възможно най-бързо ще му е необходима археоложка група за разработване на мястото на престъплението.
Корасон го накара да чака на телефона почти пет минути.
— Не можах да се свържа с Кати Кол. Не си е вкъщи.
Кол беше щатният археолог. Нейна специалност и причина за назначаването й на пълен щат беше намирането на кости в местата в пустинната част на северната област, където се изхвърляха труповете — това се случваше всяка седмица. Така или иначе, тя щеше да бъде привикана да се занимае с издирването на кости около Уъндърланд Авеню.
— И какво да правя сега аз? Искам да получа потвърждение още тази вечер.
— Задръж, Хари. Много си нетърпелив. Като куче, което търси кокала си, извини ме за шегата.
— Става дума за дете, Тереза. Може ли малко по-сериозно?
— Просто ела и ще я видя тази кост.
— А за утре?
— Ще задвижа нещата. Оставих съобщение на Кати и веднага щом приключим този разговор, ще се обадя в офиса и ще поръчам да я известят по пейджъра. Тя ще е на мястото още с първите лъчи на слънцето, ние също ще отидем там. Щом костите бъдат изровени, ще докарам и патолога от университета, с когото работим, ако е в града. Аз също ще дойда. Доволен ли си?
Последните й думи го накараха да се замисли.
— Тереза — каза той накрая, — искам да държа цялата информация колкото е възможно под контрол, за колкото е възможно по-дълго време.
— И какво трябва да означава това?
— Че не съм сигурен, че главният съдебен лекар на област Лос Анжелис трябва да присъства. И че от доста време не съм те виждал на местопрестъпление, без подире ти да се мъкне телевизионен оператор.
— Хари, става дума за нает видеооператор, разбираш ли? Филмът, който снима, е за бъдещо ползване, само от мен, и се заснема изцяло под мой контрол. Няма начин да бъде прожектиран във вечерните новини.
— Знам. Мисля обаче, че трябва да избягваме усложнения по този случай. Става въпрос за дете. Знаеш каква е реакцията.
— Донеси я тая кост. Излизам след час. — И му тръшна телефона.
На Бош му се прищя да беше проявил малко повече дипломатичност, но беше и доволен, че й е казал каквото имаше за казване. Корасон редовно се появяваше по съдебните телевизионни хроники и разни други предавания като специалист по съдебна медицина. Освен това винаги си водеше оператор, така че всичките й случаи да се заснемат като документални филми за разпространение по широкия спектър от кабелни и сателитни полицейски и правни предавания. Той не можеше и не възнамеряваше да допусне амбициите й да бъде знаменитост да се смесват с неговите като следовател на вероятното убийство на дете.
Реши да позвъни на специалните служби на отдела, след като получи потвърждение за костта. Стана и отиде да намери Гайо.
Докторът беше в кухнята — седеше зад една малка маса и пишеше в една тетрадка. При влизането му вдигна поглед и каза:
— Нахвърлям малко бележки за нараняването ви. Водя си записки за абсолютно всичките си пациенти.
Бош само кимна, въпреки че му се стори странно Гайо да описва какво е направил и с него.
— Тръгвам, докторе. Ще се върнем утре. В пълен състав, предполагам. Може да се наложи отново да използваме кучето ви. Ще бъдете ли тук?
— Ще бъда и ще се радвам да помогна. Как са ребрата?
— Болят.
— Само когато дишате, нали? Ще продължи така около седмица.
— Благодаря ви, че се погрижихте за мен. Не ви е нужна кутията за обувки, нали?
— Не, вече едва ли ще я използвам.
Бош тръгна вратата, но после пак се обърна към Гайо.
— Сам ли живеете тук?
— В момента, да. Жена ми почина преди две години. Месец преди златната ни сватба.
— Моите съболезнования.
— Дъщеря ми живее със семейството си в Сиатъл. Рядко ходя при тях.
Бош понечи да попита защо рядко, но си замълча, благодари още веднъж и си тръгна.
Докато караше към дома на Тереза Корасон на Хенкок Парк, държеше ръката си върху кутията за обувки, за да не се тресе или да се изплъзне от седалката. Почувства надигаща се боязън. Съдбата не му се беше усмихнала този ден. Беше попаднал на най-лошото, с което можеше да го сблъска работата му. Детски случай.
Престъпленията с деца те преследват. Дълбаят отвътре и оставят белези. Оставят те със съзнанието, че светът е пълен с изгубена светлина.
4.
Тереза Корасон живееше в къща в средиземноморски стил, с кръгла алея с езерце пред входа. Преди осем години, по време на кратката си връзка с Бош, живееше в двустаен апартамент. Телевизионната известност беше платила за къщата и съответстващия й стил на живот. Нищо не беше останало у нея от жената, която имаше навика да му се изтърсва без предупреждение в полунощ, с бутилка евтино червено вино и касета с любим филм. Безскрупулно амбициозната жена, която тогава още не се беше научила да използва положението си за лично обогатяване.
Бош съзнаваше, че понастоящем й напомня за това, което е била и което е загубила, за да се сдобие с това, което притежава. Нищо чудно, че пътищата им се пресичаха рядко и през дълги интервали и носеха отпечатъка на напрежение като при неизбежно посещение при зъболекар.
Той паркира пред входа и слезе от колата с кутията за обувки и снимките. Докато заобикаляше колата, погледна към езерцето и видя тъмните сенки на рибите. Усмихна се — сети се за филма „Китайският квартал“ и колко често го бяха гледали, когато бяха още заедно. Спомни си колко много ? харесваше съдебният лекар — той носеше черна касапска престилка и нагъваше сандвич, докато режеше някой труп. Съмняваше се, че Корасон има все още същото чувство за хумор.
Лампата над тежката дървена врата светна и Корасон отвори още преди да е стигнал до нея. Беше облечена в свободни черни панталони и кремава блуза. Вероятно щеше да излиза за новогодишно парти. Погледът й мина покрай него, към таратайката, която караше.
— Давай да приключваме с това преди колата ти да ми е оклепала камъните с масло.
— Здрасти, Тереза.
— Това ли е? — Тя посочи кутията за обувки.
— Да.
Той й подаде снимките и отвори кутията. Беше очевидно, че не се предвиждаше покана за чаша новогодишно шампанско.
— Тук ли ще я гледаш?
— Нямам много време. Мислех, че ще дойдеш по-бързо. Кой некадърник ги е правил?
— Некадърникът съм аз.
— Нищо не мога да кажа. Имаш ли ръкавици?
